— Това ли е всичко? Това ли е проблемът?
Той поклати глава. Очевидно имаше и нещо друго.
— Какво е станало?
— Джона.
— Господи! — прошепна тя. — Какво?
— Семейството му ми каза нещо и сега вече се страхувам за него — каза Кафъри.
— Страхуваш се? — Усети спазъм под лъжичката. Сякаш я бяха ударили. Паника. — Какво ти казаха?
— Мелоус. Той и Дъндас са приятели.
— О! — Флий внезапно разбра всичко — същите навици, същата среда. Разбира се, разбира се. Не може да не са се познавали. — Мамка му! Знам какво ще ми кажеш.
Кафъри прибра телефона в джоба си, извади ключовете и тръгна покрай къщата. Тя го последва, подтичвайки. Настигна го отпред. Той откачаше сакото си от дръжката на един ръждясал градински валяк.
— Всичко е наред. Върни се при Кайзер — каза той.
— Какво ще правиш?
— Ще работя. — Облече сакото си и тръгна към колата.
— Не. — Тя го настигна и закрачи до него. — Чакай.
— Ще ти се обадя веднага щом открия нещо. — Той влезе в колата и затръшна вратата. Запали двигателя. Тя изтича отпред и се подпря с ръце на капака.
Той свали стъклото.
— Извинявай. Застанала си на пътя ми.
— Да — отговори тя. — Така е.
— Не мога да тръгна.
— Искам да изчакаш. Нека само да си взема ключовете и тръгвам с теб.
— Като на кино ли?
— Като на кино. — Тя насочи показалеца си към него, право към челото му. — А сега не мърдай оттук. Чакай да си взема ключовете.
52.
Флий тръгна след очуканата кола на Кафъри. Той караше бързо по малките селски пътища, които криволичеха покрай избуялите плетове. През прозореца долиташе миризма на коне и цветен прашец. Наложи се да се концентрира, за да не изостане. Стигнаха до града по шосе A38, след това минаха по обиколните пътища в района на Истън. Отстрани се виждаха изрисувани с графити стени, складове, надлези и мъже, играещи шах до будките за вестници. Най-накрая Кафъри намали скоростта и спря в началото на една пресечка.
Флий паркира форда, заключи го и отиде при Кафъри. Отвори предната врата и седна до него.
— Какво ще правим тук? — попита тя. Отсреща имаше църква, букмейкърски пункт и супермаркет.
— Супермаркетът — отговори той.
Тя се приведе напред и огледа сградата. Отпред имаше червено-жълт надпис „Изи Покет“. Прозорците бяха покрити с решетки, а до входа стоеше рекламно пано. Децата, които се мотаеха отвън, оглеждаха нервно улицата и като че ли чакаха някого.
— Какво има там?
— Не знам. — Той започна да почуква с пръсти по волана. Настана мълчание. Ризата му изглеждаше много бяла на фона на кожата му, а тъмната му коса беше леко разрошена.
Флий забеляза, че на лицето му отново се е появило онова изражение. Изражението, което подсказваше, че се опитва да скрие нещо. Точно когато се канеше да му каже: „Знам как се чувстваш“, той вдигна мобилния си телефон. На екранчето имаше снимка — дребен чернокож мъж, облечен в бяла риза и опърпано кафяво сако.
— Мултимедийният отдел го сканира. Това е заснела камерата пред входа на АДРИ. Моси е бил видян за последно с него.
— Знаеш ли кой е?
— Не. Не съм го виждал. — Той прибра телефона и се намести по-удобно на седалката. — Има още нещо, което не знаеш. Един приятел на Мабуза — Куанеле Дламини е държал купа с кръв в дневната си.
— Прекрасно.
— Да. Оказа се, че е човешка.
— Още по-прекрасно.
— Кръвта на Моси.
Флий си пое дълбоко дъх. Лицето на Джона изникна в съзнанието й. Беше го виждала веднъж на едно коледно парти в къщата на Дъндас. Той й бе показал своя плейстейшън и й беше казал, че иска един ден да работи по създаването на видеоигри. Тогава тя дори не предполагаше какво бъдеще го чака.
Кафъри я погледна в очите.
— Помниш ли какво каза Кайзер? Каза, че в източната част на Южна Африка има суеверие да се дава кръв на Токолоши.
— Ти се вслушваш в думите му?
Той се усмихна кисело.
— Обадих се на един от имиграционните. Той е прикачен към операция „Атриум“. Много свестен човек. Помага ми. Миналата седмица ми даде информация за статуса на Мабуза и Дламини. — Кафъри започна да потупва джобовете си. Извади торбичката с тютюн и я остави на таблото. — Аз обаче исках да знам още нещо.