— Защо ме удари? — попита той дрезгаво, като притискаше с ръка носа си, за да спре кръвта. — Знам си правата. Нямаш право да ме удряш.
— И това нямам право да правя. — Кафъри сграбчи фланелката на мъжа и я усука толкова силно, че яката й се впи в тлъстините около врата му.
— Махай се, махай се! — Дебелакът се опита да отблъсне ръцете на Кафъри. — Махай се!
— Кого чакаш, лайно такова?
— Никого.
— Не на мен тия. — Кафъри стисна още по-силно. — Чакаш някого.
— Не, не!
Кафъри го пусна, излезе навън и заобиколи от другата страна. Хвърли мимоходом един поглед към Флий и видя, че тя е излязла от колата, свалила е слънчевите си очила и в момента наблюдава съсредоточено случващото се.
— Излизай, мръснико! — измърмори той, отвори шофьорската врата и с мъка извлече мъжа навън. — Излизай!
Онзи се пльосна на улицата и започна да пълзи на четири крака. Скимтеше жално, а от носа му капеше кръв.
— Не можеш да се отнасяш така с мен. Не можеш.
Кафъри хвана дебелака за врата и бутна лицето му към задната гума на колата. В съзнанието му изплува лицето на Пендерецки. Наблизо на тротоара имаше изсъхнало кучешко лайно и, докато все още мислеше за Пендерецки, той приближи лицето на мъжа към него. Прииска му се да накара дебелака да го изяде.
— Моля те, спри!
Кафъри се облегна на колата и застана на колене върху гърба на мъжа. Един глас в главата му започна да го предупреждава: „Така умират заподозрените. Така умират, докато ги арестуват. Задушават се. Патологът ще открие спукани ребра и охлузвания, съответстващи на упражнения върху гърба на жертвата натиск. Те умират, защото гръдният им кош е притиснат и не могат да си поемат въздух“. След малко гласът добави още нещо: „Така трябваше да постъпиш с Пендерецки“.
— Така може да умреш — изсъска той в ухото на мъжа. — Мога да те убия по този начин, въпреки че си дебел. Ще умреш, ако продължа да те натискам. Ясно ли е?
— Моля те, моля те, недей! Моля… — Сълзите на мъжа се смесваха с потта по бузите му. Не можеше да си поеме дъх. — Моля те!
— Казвай, нещастнико, или ще умреш!
Онзи извъртя очи нагоре. Подпря се на тротоара, опитвайки да се надигне и да си поеме въздух.
— Добре — изпелтечи той. — Слез от мен и ще ти кажа!
Кафъри се отдръпна и стъпи на тротоара. Като дишаше тежко, педофилът се обърна по гръб. Беше опрял лице в една мръсна пощенска кутия.
— Има няколко… човека — каза задъхано той. — Няколко човека идват тук.
— Всички ли са в играта, или ти обичаш да ги убеждаваш?
— Не. — Той преглътна. — Те са професионалисти.
— А чернокожите? Такива ли харесваш? Това ли ще видя в досието ти? Малки и черни?
Той кимна нещастно. От устата му висеше слюнка.
— Какво? — Кафъри се подпря на колата с две ръце, надвесвайки се над дебелака. Усети, че хората наоколо го наблюдават, но не вдигна поглед. — Какво каза?
— Казах „да“.
Кафъри извади мобилния си телефон, намери снимката, която хората от мултимедийния отдел му бяха изпратили, и му я показа.
— Този виждаш ли го. Чукал си го, нали?
Той хвърли един поглед към снимката.
— Да — промърмори той. — Той е един от тях.
— Име?
— Различно. Джим, Пол, Джон. Нещо не му е наред. Той не е на дванайсет, само изглежда на толкова… На осемнайсет години е. Кълна се. Сигурно страда от някакво заболяване.
Кафъри си спомни за едно дванайсетгодишно лондончанче, което имаше навика да се рекламира с думите: „Аз съм на осемнайсет години, но претърпях злополука и затова изглеждам на дванайсет“. Всичко това се правеше, за да могат дъртите педофили да оправдаят мръсните си наклонности.
— Чувал съм тази история и преди, лайно такова.
— Истина е. — Дебелакът се опули в Кафъри. — Истина е. Всеки ще ти каже. Всички, които висят тук, го познават. Заради мен се облича като ученик, но не е ученик. Наистина. Кълна се, че не е. Нали разбираш, вече не го правя с деца.
— Да бе, да.
— Не му казвай, че аз съм ти казал. Мисля, че той има… приятели. Семейство. — Той избърса носа си и преглътна сълзите. — Моля те, не му казвай.
Кафъри вдигна глава. Три хлапета със скейтбордове стояха пред супермаркета и ги зяпаха с любопитство. Щом ги погледна, те се извърнаха и вдигнаха качулките си.