Поемаше риск, защото имаше вероятност да са тръгнали в съвсем друга посока. Щом се озова пред северозападната сграда, си помисли, че не е преценила добре. Мястото беше пусто. Около входа имаше само графити, листове с обяви и препълнени кофи за боклук. Не се виждаше жива душа.
И тогава го видя. Как не го забеляза веднага? Кафъри стоеше на десетина метра от нея и я наблюдаваше.
Тя отвори вратата и изскочи навън.
— Господи! Какво…
Той й направи знак да запази тишина. Другата му ръка беше протегната, сякаш се опитваше да й посочи нещо. Тя се обърна натам и в нея се надигна неприятно усещане. Спомни си къде е виждала дребния мъж. Точно тук. На същото място, на което сега стоеше Кафъри. Помнеше го съвсем ясно, защото се беше случило само преди няколко дни. Тогава той просто беше минал покрай нея. Тя отново погледна вратата, която сочеше Кафъри.
И внезапно разбра, че всичко е много, много сбъркано.
54.
Върху светлосинята врата беше изписана цифрата „11“. Дребният мъж очевидно беше влязъл тук. Кафъри гледаше към нея, дишайки тежко заради продължителното тичане. Съвсем обикновена врата и мизерни мрежести завеси на прозореца, чието мръсно стъкло имаше цвета на използвани филтърни торбички с чай. Интуицията му подсказваше, че точно тук е бил нарязан Моси. Само господ знаеше какво има вътре.
Кафъри заобиколи сградата, за да провери дали няма заден изход. От другата страна имаше само входни врати към други жилища. Той почака известно време, наблюдавайки решетките по прозорците. Внезапно осъзна, че все още се намират в Хоупуел. Сградата, в която живееше Джона, се виждаше в далечината. Не можеше да ги види, но в момента там със сигурност имаше поне двайсетина полицаи, които търчаха нагоре-надолу по стълбищата. В тази сграда повечето от прозорците на долните етажи бяха обковани с дъски. Той ги огледа внимателно и се ослуша. По гръбнака му се стече струйка пот. Върна се отпред и забеляза, че Флий се държи странно.
— Единайсети номер — промърмори тя. — Това е номер единайсет.
— Да — каза той. — И какво от това?
Тя наклони глава, отстъпи няколко крачки назад и му направи знак да дойде. Той я последва. Приближиха се до паркинга и застанаха на място, на което нямаше как да бъдат забелязани от апартамента. Кафъри трябваше да се наведе леко напред, за да чуе какво му говори тя.
— Знам кой живее тук — прошепна тя. — Той е мой приятел.
— О, прекрасно! Просто прекрасно!
— Да… а ти… ти също го познаваш. Томи Бейнс. Тиг. Човекът от центъра за наркомани в Менготсфийлд. Този с болното око.
Кафъри се опитваше да осмисли думите й.
— Този с… — Той спря по средата на изречението. — Откъде, по дяволите, го познаваш?
Тя притвори очи и пребледня. Като че ли не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина.
— Ами аз… познавам го отдавна. Дори съвсем наскоро се видяхме. Той ми каза, че си го разпитвал.
— Чудесно! Всичко се получава чудесно, когато хората около теб не могат да си държат езика зад зъбите и когато…
— Чакай малко — промърмори тя. Лицето й стана мрачно. — Фактът, че някакъв човек е идвал тук, не означава, че той крие нещо. Не се дръж така с мен. Може би няма нищо… може би просто… — Някаква мисъл пресече думите й. Тя внезапно затвори устата си и погледна нагоре. Като че ли се взираше в небето. — О, мамка му! — Сви пръсти и се чукна по челото. — Мамка му, мамка му!
— Какво?
— Тотално съм прецакана.
— Какво?
Тя въздъхна, отпусна ръка и закрачи към колата. Отвори вратата, измъкна торбата, която лежеше на задната седалка и започна да рови из нея. Изправи се, а след това мушна в задния джоб на панталоните си нещо, което приличаше на водолазен нож. След това взе две кевларени жилетки, затръшна вратата и се върна обратно. Застана пред Кафъри и каза:
— В деня, в който намерихме ръцете.
— Да?
— Получих съобщение от него. От Тиг. — Тя подаде на Кафъри тази от жилетките, която беше напълно комплектувана. — Той искаше да се видим. Дълго време не се бяхме срещали и изведнъж той се обади. Когато отидох при него, започна да човърка, да ме подпитва за случая с ръцете. — Тя се нацупи. — И ето на̀. Аз съм пълна идиотка. Вероятно ще загубя работата си.