Като се вземат предвид мислите, които нахлуха в главата й тази сутрин, Флий вече знаеше какво ще се случи, когато пъхне ключа в ключалката и го завърти. Беше подготвена, че щом пристъпи прага, ще бъде захвърлена назад към детството си. Познаваше въздуха вътре — топъл и влажен, обагрен с терпентин, смола и тютюн за лула. Такава беше миризмата на баща й, когато се връщаше от градината в някой есенен ден. С вдишването му тя сякаш вдишваше последния дъх на баща си. Тогава видя библиотекарския стол, облегнат на най-долния рафт, и креслото, избутано леко назад от бюрото, като че ли той току-що бе станал от него. Тя се облегна на касата на вратата и стисна силно зъби, за да възпре сълзите.
Накрая се отблъсна от вратата и отиде до бюрото. Поспря за момент, като си представи, че баща й е тук и й казва: „Не сега, Флий. Работя. Отиди да помогнеш на майка си“. Слънчевите лъчи се процеждаха през пролуките на кепенците и осветяваха задната част на креслото. Тя постави ръцете си върху него. Тапицерията беше топла и леко мазна, също като кожата на ръцете й. Старата дъска за дама и дървените пулове, боядисани с цвят на мрамор, стояха в средата на бюрото. Баща й често играеше сам през нощта.
Флий не беше от хората, които обичат реда. Имаше навика да скача от едно нещо към друго и точно затова получи този прякор. Професионалната подготовка обаче й помагаше, така че когато започна да изследва кабинета на баща си, тя работеше спокойно и систематично. Седеше с кръстосани крака на пода, големият часовник с махалото тиктакаше в коридора, а конете на съседите цвилеха из полето. В ъглите на стаята бяха наредени кашони, натъпкани със списания, диапозитиви, бележки и снимки. Имаше фотографии на баща й от университета и четири запечатани кашона с книги, надписани с името на най-добрия му приятел — Кайзер Ндука. Почти нищо от това, което намери, не я изненада.
Почти нищо.
Сред боклуците и прахта все пак имаше два неочаквани предмета. Два предмета, за които не можеше да даде никакво обяснение.
Първият беше един малък сейф. Намери го под бюрото, плътно опрян до стената. Беше старомоден и имаше месингова заключалка. Флий опита всички поредици от числа, за които се сещаше — рождените дни на родителите си, годишнината от сватбата им, нейния рожден ден и този на Том. Дори взе от рафта един стар учебник по математика и се запозна с редиците от цели числа — Витхоф, Фибоначи. Вратичката на сейфа не помръдваше, така че тя се отказа от опитите да го отвори и насочи вниманието си към втория предмет — яркочервената кутия за бижута на майка си. Беше я намерила в чекмеджето на бюрото, най-отзад.
Вътре имаше една торбичка и в момента, в който я отвори, Флий разбра какво съдържа тя. Познаваше тези неща от прилагането на съдебните разпореждания по отношение притежаването на наркотици. Гъби. Сухи, сбръчкани парченца, сгушени едно в друго като малки призрачета. Вероятно имаше стотици, защото кутията за бижута тежеше доста. Отвори торбичката и изсипа съдържанието й върху полата си. Малките фибри се пръснаха по плата. И в този момент тя си спомни нещо.
Спомни си как баща й лежеше по гръб на канапето, положил ръце върху гърдите си и покрил лице с възглавницата. Случваше се да лежи така с часове, без да помръдва или да говори, сякаш е заспал. Само че не спеше. Нещо го тревожеше. Нещо. Докато побутваше гъбите, тя се зачуди дали не е открила отговора. Това ли е била причината, татко? А аз така и не разбрах.
Дълго време седя и гледа гъбите. След като големият часовник с махалото удари единадесет, нещо в главата й сякаш прищрака и всичко си дойде на мястото. Тя се изправи, набута гъбите в торбичката и ги прибра в кутията за бижута. Взе сейфа и отиде в кухнята. Остави всичко на полицата и застана пред прозореца, като се втренчи навън. Устата й беше пресъхнала, а главата й пулсираше от болка, защото сега вече беше съвсем сигурна, че и тя ще опита гъбите.