Последва кратко мълчание. Кафъри си припомни чувството, което изпита, когато се срещна с Тиг. Онова чувство, което го бе подтиквало да го удари с юмрук в лицето. Сега то отново се беше появило.
— Добре — каза той, като отблъсна жилетката и посегна към другата. — Нека да не правим прибързани заключения. Както ти каза, това, че някой е влязъл в неговия апартамент, не означава нищо. Нека първо да проверим. Става ли?
Облякоха жилетките, Флий приглади косата си назад, изправи рамене и почука силно на вратата.
Мълчание. Тя се изправи на пръсти и надникна през малкото прозорче.
— Тиг! — извика тя и блъсна дървената врата е длан. — Тиг! Там ли си? Аз съм.
От другата страна на вратата долетя шепот и шум от бързи стъпки. Затръшна се някаква врата.
— Тиг? Само искам да те питам нещо.
Още шум, а след това дълго мълчание. Изскърца врата и една ръка дръпна завесата. Едно лице се появи зад мръсното стъкло.
— Госпожо Бейнс. — Флий допря ръката си до стъклото. — Аз съм. Добре ли сте? Мога ли да вляза?
Жената се опули така, сякаш не можеше да я познае.
— Аз съм. Може ли да вляза?
Чу се изщракване на ключалки и крехката старица, облечена с дрипав пеньоар, отвори вратата.
— Не знам къде е, миличка. Отново тръгна нанякъде с черните.
Кафъри надникна в мизерния коридор. В апартамента цареше бъркотия — навсякъде се виждаха натъпкани в найлонови торби вестници. На всяка от торбите с маркер беше написана годината — 1999–2006. Миришеше на доматена супа и на нещо друго. Той не можа да определи какво. Всички вътрешни врати бяха затворени.
Кафъри пристегна ремъците на жилетката и влезе вътре.
— Сама ли си, драга? — попита той старицата.
— Да, да. Той винаги ме оставя сама.
Кафъри отвори едната от вратите. Малка кухня и пълна с мръсни чинии мивка. Нямаше никого.
— Знаем, че някакви хора живеят тук.
— Наистина ли, скъпи? — Флий влезе в дневната, като надникна зад дивана и зад завесите. Жената не изглеждаше притеснена. — Е, трябва да питаш сина ми за това.
Кафъри отваряше врата след врата.
— А той тук ли е?
— Не, не. Не е напълно тук. Не и така, както предполагаш.
— Какво означава това?
Тя го дари с една беззъба усмивка.
— Само господ знае. Аз съм малко смахната. Те все това ми повтарят. Повтарят, че не съм с всичкия си. — Тя се чукна с пръст по челото. — Не съм като преди.
— Все пак синът ти тук ли е?
— О, не. Разбира се, че не е.
Кафъри огледа щъкащите й очи, оредялата й коса и мръсния пеньоар. Доколкото знаеше, неговата собствена майка още беше жива. Беше се отрекла от него, след като Юан изчезна, и сега, след трийсет години, той дори беше спрял да мисли за нея.
— Включила си радиото, нали? — попита Флий.
— Радиото? О, не. Сега гледам телевизия.
— Може ли да го погледна? — намеси се Кафъри.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Прави каквото искаш. Какво ме интересува.
Той влезе в спалнята. Завесите бяха спуснати, а на масичката до неоправеното легло имаше четири-пет чаши. Вътре нямаше никого. Той погледна радиото. Както бе казала жената, то не работеше. Побиха го тръпки от тази стая, защото тя сякаш беше напомпана със застоял въздух. Той се върна в коридора, където жената стоеше и се мръщеше, вдигнала предупредително пръст.
— Все пак ще трябва да извикате полицията — каза тя. — Трябва да го спрете. — Усмихна се. — Само това ще ви кажа.
Кафъри хвърли един поглед към Флий, която стоеше до вратата на дневната и гледаше навъсено госпожа Бейнс.
— Какво означава това, госпожо Бейнс?
— Каквото казах. Полицията трябва да дойде, за да оправи нещата. Тези, черните, тичат навсякъде, през цялото време, а и това, което правят… Вие обаче не се тревожете за мен. Не се тревожете. — Тя чукна с пръст слепоочието си и закуцука към спалнята. Влезе вътре и затвори вратата. След малко се чу звукът на телевизора. Флий се канеше да я последва, но размисли и се обърна към единствената врата, която все още не бяха отваряли.