— Неговата стая — промърмори тя. — Никога не съм влизала тук.
— Ножът е у теб, нали?
— Видял си го?
Кафъри не отговори. Опря гръб на стената и ритна вратата. Тя се отвори широко и двамата погледнаха в мрачната стая. Някаква дрипава синя покривка висеше над прозореца. В стаята имаше гардероб, бюро, компютър и едно метално легло, което заемаше по-голямата част от пространството. Придържайки се с гръб към стената, Кафъри се протегна и включи лампата.
— Нищо?
Флий се наведе напред, огледа стаята и кимна.
— Нищо.
Кафъри прекрачи прага, отиде до гардероба и го отвори. Вътре имаше дрехи. Погледна под леглото, а после дръпна юргана. Нищо. Прозорецът беше затворен. Очевидно никой не беше излязъл оттук. Дребният човек сякаш се бе изпарил.
Кафъри се чудеше къде не е проверил, когато забеляза, че Флий е замръзнала на място. Стоеше на прага, взирайки се в стените. Той проследи погледа й и разбра защо се е умълчала.
По стените имаше плакати с гей садомазохистични сцени. Виждаха се серия от снимки на мъж, носещ прозрачна туника. Пенисът му беше стегнат в кожен пръстен, а от раните по тялото му течеше кръв. Под прозрачната материя имаше съсиреци. На първите две снимки се виждаше как той ближе краката на някакъв официално облечен мъж, а на последната — как натискат главата му в една тоалетна чиния.
— Ау — прошепна Кафъри. — Сериозна работа!
На стената отляво имаше само една снимка. Трудно можеше да се каже дали е истинска, или не. На нея един плешив мъж, облечен в кожена престилка, хапеше гърдите на друг мъж. Вторият носеше само черни обувки „Док Мартенс“ и бял кучешки нашийник. Към снимката с кламер бяха прикачени десетина листа с формат А4. Кафъри се наведе, за да ги разгледа, и тогава видя нещо, което веднага би вкарало Бейнс в затвора. Фотографиите показваха всичко, което се бе случило в тази сграда. Те показваха малкия чернокож мъж — с червено наметало, перука и омазано с бяла боя лице. Виждаше се как той танцува, облечен като магьосник, и как се зъби срещу камерата. На една от снимките стоеше до полугол бял мъж и източваше кръв от ръката му, а на друга — клечеше до него, доближил нож до окървавените чукани на ръцете му. Кафъри прещипа носа си с пръсти, опитвайки да задържи в стомаха си храната, която беше изял. Преглътна и се насили да огледа тази снимка по-подробно. Трябваше да игнорира някои неща — тялото на Мелоус, бледите ръце, кръвта, която шуртеше от чуканите, оцъклените му очи. Трябваше да се концентрира и да блокира всичко това, защото зад тази отвратителна сцена се криеше още нещо. Лицето на лечителя изглеждаше някак неестествено.
Кафъри се взря в тези очи и видя празнота и лъжа. Имаше нещо в стойката на мъжа, в изражението на лицето му и в театрално вдигнатия нож, което го накара да си представи нагласена снимка. Не си отрязал ти ръцете му, нали? Ти си просто актьор. Не беше нужно да си задава въпроса кой е отрязал ръцете на Моси, защото вече знаеше отговора.
Мамка му! Няма да бъдеш оправдан поради липса на доказателства, приятелю Тиг. Никога няма да получиш опрощение за греховете си. Ти ме прати за зелен хайвер, когато спомена за АДРИ. Сега вече разбирам защо.
— Флий — каза Кафъри. Тя стоеше зад него с пребледняло лице. — Той познава ли Кайзер? Чрез теб ли?
— Моля?
— Попитах дали Бейнс познава Кайзер.
— Не — каза плахо тя. — Ами… — Тя погледна Кафъри. — Да… чувал е за него.
— За него и за ибогаина?
Тя облиза нервно устните си.
— Вероятно. Защо?
Той въздъхна.
— Нищо. Някога имала ли си чувството, че те баламосват?
Флий застана до него и продължи да се взира в снимките. Протегна ръка към тях, но се разколеба и не ги докосна заради полицейския инстинкт да не се пипа нищо. Кафъри обаче знаеше, че тя иска да го направи.
— Господи! — прошепна Флий. — Кой е той?
— Не знам със сигурност, но вероятно е приятелчето, което гонихме. Бих могъл да се обзаложа, че онзи на канапето е Мелоус.
— О, не! — измърмори тя дрезгаво. — Това означава, че е истина. — Приседна до бюрото и покри лицето си с ръце.
Кафъри отмести поглед от снимките. Искаше му се да я докосне, да сложи ръката си на косата й, но знаеше, че не трябва.
— Кажи ми?
— Нищо. Единствено това, че…
— Да?
— Мабуза знаеше, че съм полицай. Сигурна съм.
— Как така?