Тя прекъсна връзката и се обърна към Кафъри. Той стоеше до отвора с гръб към стената. Червената лампичка продължаваше да мига, като хвърляше отблясъци по лицето му. Той клатеше глава.
— Какво има? — попита шепнешком тя.
— Имаш намерение да ги чакаш?
— Да. — Флий намести жилетката си така, че да не притиска гърдите й. — Оценка на риска — промърмори тя. — Оцених риска и взех това решение.
— И колко навътре в шибаната сграда мислиш, че е влязъл?
Тя разбираше какво има предвид Кафъри.
— Не ме интересува колко навътре е влязъл.
— Но те интересува дали ще излезе от другата страна — изсъска той.
— Интересува ме да си свърша работата и да изляза навън. Така съм обучена. Няма светлина, не знаем какво има вътре и аз не искам да рискувам живота си. Ти ако бързаш да умреш, аз не бързам.
В този момент светлината, която се отразяваше в очите на Кафъри, стана малко по-рязка. Той отвори уста, за да каже нещо, но се въздържа. Погледна към коридора, после към нея и за момент Флий си помисли, че ще тръгне сам. Не го направи. Вместо това отстъпи назад и протегна ръка. Днес тя за втори път трепна, защото й се стори, че ще я удари. Той обаче просто искаше да вземе флакона със сълзотворен газ, който беше закачен на жилетката й. След това той приближи устните си много близо до ухото й. Дъхът му гъделичкаше врата й.
— Това — прошепна той — е най-голямата лъжа, която съм чувал някога.
Флий остана абсолютно неподвижна. Той се отдръпна от нея и тръгна по коридора. Червената лампичка примигваше зловещо, осветявайки силуета му. Мускулите на челюстта й се свиха конвулсивно, когато си представи Бушменската дупка и си припомни как бе оставила Том да влезе в нея. Представи си тъмната вода и родителите й, плуващи към дъното. Заля я силно чувство. Мушна радиото в джоба на жилетката си и настигна Кафъри. Сложи ръка на рамото му.
— Слушай! — просъска и присви очи към тъмната стая. — Газът. Използвай го само в краен случай. Тук е много тясно. Ако го използваш, ние също може да се обгазим, а тогава наистина ще се наложи да чакаме кавалерията. — Тя започна да бърка из джобовете на жилетката, проверявайки дали всичко е на мястото си. Белезниците. Радиото. Издърпа ножа от задния джоб на панталоните си и го подаде на Кафъри. — Те ще очакват да сме изправени в цял ръст, затова ще се придвижваме ниско долу.
Подмина го и приклекна. Кафъри я последва, като също се сниши. Дишаше точно зад врата й. Отпред не се чуваше нищо — чегъртането беше спряло. Очите й се мъчеха да пронижат тъмнината, а съзнанието й автоматично се опитваше да прецени всичко — целта, формата на стаята, позицията на противника. В този случай обаче всичко това нямаше никакъв смисъл. Сега обучението й не струваше и пукната пара.
— Ти отиваш наляво, аз — надясно. На три. — Тя извади покритата с неопрен метална палка и я стисна здраво. Тежестта й я накара да се почувства по-добре. Реши да не я разпъва засега. И така можеше да е достатъчно ефективна, а и нямаше да пречи на придвижването й. — Едно, две, три.
Тя пропълзя в стаята, като държеше лявата си ръка пред лицето. След няколко крачки маратонките й се хлъзнаха и тя политна напред. Коляното й се удари в твърд предмет. Нещо я перна леко по лицето в момента, в който лакътят й се блъсна в пода. Тя се удари в стената и остана да лежи на една страна. Сърцето й блъскаше като полудяло. След като си пое дъх, се надигна с мъка.
— Спри! — Гласът на Кафъри долетя от тъмнината. — Виждам нещо. Не мърдай, докато не намеря ключа.
Тя замръзна на колене. Косата й висеше пред лицето.
— Сериозно говоря. Не ставай!
Флий трепереше, а по ръцете й се стичаше пот. Чуваше как Кафъри се придвижва в тъмното. Усещаше позната миризма, миризма на смърт. В момента, в който се извърна към входа, си помисли, че неясната светлина изглеждаше някак „отрязана“. Сякаш над нея самата имаше нещо. Сякаш се беше изтъркаляла под нещо. Чуваше се и някакъв звук. Звук, идващ отгоре и отдолу, различен от шума от придвижването на Кафъри. Неясен, неприятен звук.
— Какво става? — прошепна тя. Не искаше да мисли какъв е този звук. — Какво правиш?
Тишина. Тогава Кафъри въздъхна тежко и синкава светлина обля всичко наоколо. Флий примигна. Мозъкът й започна да обработва формите и цветовете. И когато го направи, се почувства така, сякаш в дробовете й нямаше никакъв въздух. Задъхваше се.