Кафъри приклекна и пропълзя напред, като се подпираше на пода при всяка стъпка. Флий се позабави, защото все още не се беше отърсила от преживяното, но още преди той да стигне края на коридора, тя го настигна. Чуваше дишането й зад гърба си. Незнайно защо в този момент си спомни какво пишеше в един от файловете, които му изпрати Мерилин. Там пишеше, че Токолоши става невидим, ако сложи камъче в устата си. Наложи се да погледне назад през рамо, за да се увери, че във врата му диша Флий, а не някой друг. Очите й блестяха, а дребното й лице излъчваше решителност.
Щом стигнаха вратата, се ослушаха. Чуваше се как някой диша на пресекулки.
— Оглеждаме — прошепна тя.
— Какво?
— Ще огледаме цялата стая.
Двамата застанаха от двете страни на вратата, опряха се странично на стената и бавно се промъкнаха напред.
— Сега — прошепна тя. — Сега.
Те проточиха вратове и бързо огледаха стаята. Беше малка. Виждаха се две врати и обкован с дъски прозорец. Пластмасови чинии, мухи, мръсотия. На опряното в отсрещната стена канапе седяха двама мъже. Единият беше бял и много кльощав, а другият — чернокож и изключително дребен.
— Полиция! — изкрещя Кафъри и насочи флакона с газ към тях. — Полиция! — Двамата се сгушиха един в друг. Единият беше този, когото преследваха, а другият — Мелоус. Дори без да вижда окървавените чукани на ръцете му, можеше да се сети, че това е той. Жив. Бяха отрязали ръцете му. Бяха източили кръвта му. И въпреки това той все още беше жив. Началникът на криминолозите се оказа прав!
— Хей, ти! — каза Кафъри. — Мелоус? Иън Мелоус?
Моси се опита да вдигне мръсните си бинтовани ръце, но успя само да ги помръдне. Седеше и се взираше в Кафъри с тъжните си очи.
— Откъде знаеш името ми?
— А ти как мислиш? Добре ли си?
— Не, не съм добре, по дяволите.
— Стой там и не мърдай!
— Приличам ли на човек, който е тръгнал нанякъде? — Той избърса носа си с рамо. — Боже! — измънка той. — Боже мой!
— Ти! — провикна се Кафъри към чернокожия. — Защо избяга? А?
— Съжалявам, господине. — Той се сви от страх. — Съжалявам.
Кафъри размаха флакона към него.
— Ставай! Застани до стената! Мърдай! — Той се подчини. Скочи от канапето като малко дете. Кафъри си припомни какво бе казала сервитьорката: „Съвсем дребничък беше. Ето толкова“. — На стената! Така. Стой там! Искам да ти виждам ръцете. Опри ги на стената!
Кафъри се изправи и влезе в стаята. Флий го последва. Двамата инстинктивно облегнаха гърбове на стената, като продължиха да държат оръжията пред себе си и да се оглеждат.
— Къде е той? — попита Флий. — Къде е Бейнс?
— Ъ?
— Къде е Бейнс? Къде е?
Моси надигна глава и извъртя очи.
— В банята — каза той. Като че ли не му пукаше особено. Като че ли полицаите, които бяха дошли да го спасят, му досаждаха с присъствието си. Мръдна ръка към прозореца.
Кафъри се обърна и осъзна, че вероятно са стигнали до задната част на сградата. Обкованият с дъски прозорец се намираше в един неосветен коридор. В далечината виеха сирени. В очите на Флий имаше влага. Кафъри знаеше какво си мисли тя — дали трябва да влязат в банята или да останат тук и да изчакат другите.
— Как може да се излезе от банята? — подвикна Кафъри на „магьосника“. — Прозорец? Врата?
— Не знам? Може би през прозореца.
— Мамка му! — промърмори той. — Не, не, не. Има прозорец, така ли?
В предишния живот, преди общинските власти да я запечатат, тази стая е била ползвана за спалня. На жена. Човек лесно можеше да стигне до този извод, когато погледнеше кичозния пластмасов гардероб в ъгъла. Вратата на банята, сега вече захабена и с люпещ се фурнир, все още пазеше кристалната си дръжка — атрибут, с който вероятно преди време са се гордеели живеещите тук.
Флий и Кафъри стояха в коридора. Тя се беше облегнала на стената, точно до прозореца. Отмести поглед от вратата, наведе се, изви глава и надникна през изкривената метална решетка. Отвън бяха паркирани коли. Тя отдръпна главата си и погледна към стаята, от която бяха дошли. Дупката беше твърде малка за Тиг, но дребният мъж можеше да мине през нея, стига да поискаше. Трябваше да го заключи с белезниците за Мелоус или да го затвори в някой шкаф. Сега вече беше късно. Сирените виеха по-силно — екипите скоро щяха да дойдат.
— Готова ли си? — прошепна Кафъри.