— Господи! — изкрещя тя. — Спри! Ще го…
Кафъри обаче не я слушаше. Той дръпна главата на Тиг нагоре и я блъсна в пода. По-силно от преди. Нещо изтрака по плочките. Може би зъб. От носа на Тиг се проточи тънка струйка кръв.
— Ще те убия! — Кафъри застана на колене и хвана още по-здраво ушите му. Имаше намерение отново да блъсне главата му в плочките.
— Спри! Спри! — Тя го сграбчи и се опита да разхлаби хватката му.
Той обаче я бутна с рамо встрани и се извъртя с гръб към нея. Тиг продължаваше да рита. Тя се претърколи към тях и застана в седнало положение. Нямаше време да заема правилната позиция, имаше време само да избере целта: не ребрата — те бяха защитени от жилетката, а глезена. Това щеше да свърши работа. Обувките му бяха модни. Панталоните му се бяха набрали леко нагоре и над сивите чорапи се виждаха тъмни косми. Тя измърмори една молитва, вдигна палката и нанесе рязък удар.
За миг настана тишина, абсолютна тишина. Кафъри замръзна и отметна глава назад. Флий си помисли, че ще изръмжи, ще й изкрещи, но няма да помръдне. Вместо това той въздъхна тежко, пусна Тиг и се изтъркаля встрани, стискайки глезена си. Тя очакваше, че ще започне да й крещи. Но той просто лежеше с гръб към нея и притискаше удареното място. Гърдите му се надигаха и отпускаха, надигаха и отпускаха.
Тя разполагаше с няколко секунди смразяващо мълчание, през които отмести погледа си от врата на Кафъри и погледна Тиг. Той се бе свил и бе покрил лицето си с ръце. По гърдите му имаше кръв. След това отвсякъде я връхлетяха викове, светлини и пукот на радиостанции. Колегите й бяха дошли и всичко беше приключило. Край на цялата тази гадост.
56.
Кафъри пикаеше, когато това се случи. Слънцето вече залязваше и поради падането на температурите от урината му излизаше пара. Точно в този момент отляво долетя някакъв шум. В първия миг си помисли, че Ходещия мъж събира дърва за огъня. Когато обаче погледна през мрежата от клони зад себе си, видя, че скитникът не е помръднал от мястото си. Силуетът му изпъкваше на фона на притъмняващото небе.
Той се изтръска, вдигна ципа и след като се увери, че ножчето му е все още в джоба, закуцука през дърветата. Поспря се за момент, като се опита да „разплете“ сенките, да открие нещо в тях. В далечината се чуваше бръмченето на колите, но в гората беше тихо. След известно време се върна в лагера.
Ходещия мъж стоеше до незапалената купчина дърва. Очите му се взираха към мястото, откъдето бе долетял шумът.
— Полицай Джак Кафъри — каза той и продължи да гледа натам. — Какво си докарал с теб?
Кафъри не отговори. Не беше видял коли по черния път, който водеше към гората. Вероятно онзи беше дошъл пеш. Ходещия мъж щракна запалката си и се наведе, доближавайки пламъчето до купчината. Дървата бързо се разгоряха и червеникавата светлина окъпа околността. Храстите наоколо сега изглеждаха напълно неподвижни. Той прибра запалката в джоба си и отиде до края на гората. Дълго се ослушва, а след това изсумтя и поклати глава. Изглеждаше удовлетворен.
— Тръгнало си е.
Кафъри все още изучаваше линията, до която достигаше светлината от огъня — линията на нощта.
— Не се тревожи — каза Ходещия мъж. — Това нещо просто проявява любопитство. Засега. Все още се страхува от теб.
— Нещо? Какво, по дяволите, имаш предвид под „нещо“?
— Трудно е да се каже. — Ходещия мъж се усмихна. — Дявол. Вещица.
— Я се разкарай.
Ходещия мъж се изсмя гадно.
— Да, прав си, разбира се. Няма нищо такова. То е плод на въображението ти.
Кафъри погледна към дърветата. Незнайно защо внезапно се сети за малкия чернокож мъж. Оказа се, че е нелегален имигрант — един от многото, които не бяха достатъчно умни да поискат политическо убежище. Както и още много други нелегални, той се беше сприятелил с Тиг. След това Тиг чул, че танзанийската полиция е по петите на малкия африканец заради трафика с човешки кожи и в главата му се зародила идея — да продава мути на другите африканци в града, да продава ритуала, да продава стоката. В тази измама имаше много, много пари.
По-рано сутринта, докато Тиг буйстваше и мучеше като ранен минотавър в стаята за задържани, Кафъри застана пред вратата на дребния мъж и започна да го наблюдава през шпионката. Опитваше да си представи как стои гол на брега, прикачил онзи изкуствен пенис към тялото си. Със сигурност сервитьорката от ресторанта на пристанището беше видяла него. Дребният беше признал, че е втривал мас в кожата си и се е поливал с вода, за да изглежда все едно току-що е излязъл от водата. Всичко се връзваше. И все пак Кафъри не можеше да се отърси от чувството, че пропуска нещо. Не ставаше въпрос за Тиг — при него всичко пасваше чудесно. Тиг щеше да гние в затвора до края на живота си. Не. Ставаше въпрос за дребния. При все това Кафъри разбираше, че трябва да се откаже. Африканецът беше задържан и нямаше смисъл повече да мисли за него.