— Точно така — каза със спокоен глас Ходещия мъж. — Спри да мислиш за това. Никой не може да доближава огъня ни, без аз да знам. — Върна се в лагера и извади две консерви изпод одеялото си. С помощта на швейцарското си ножче проби капаците им, след това ги бутна в средата на огъня и ги намести с една пръчка.
Кафъри седна на едно от парчетата стиропор, като се опита да не гледа към гората. Не му беше лесно. Докато храната се затопляше, а Ходещия мъж пиеше сайдер и отново и отново броеше луковиците в хартиената торбичка, Кафъри продължи да мисли по този въпрос. Беше донесъл спалния си чувал и имаше намерение да прекара нощта под звездите. Не беше очаквал обаче, че ще бъде толкова студено, и сега недружелюбната малка къща, в която живееше под наем, му се виждаше приятно място. Пулсът му стана нормален чак след като се наяде и изпи половин буркан сайдер. Огънят потрепваше в нощта и всички звуци вече изглеждаха познати. Сенките стояха там, където трябваше да бъдат.
Двамата разтребиха, а след това се мушнаха в спалните чували. Кафъри се зави до раменете, облегна се на едно старо корито и изпъна ранения си крак. Ходещия мъж покри коленете си и седна до един дънер.
— Е? — каза той, отваряйки буркана си със сайдер. Корковата тапа издаде остър, пукащ звук. — Господин полицаят е видял много неща днес. Личи си по лицето му. Разкажи ми историите си. Обичам да ми разказват за смърт и разрушение.
Кафъри изпръхтя.
— Няма никакви истории. — Помисли си, че Тиг изобщо не се беше променил по време на престоя си в затвора и не беше се отказал от насилието. Помисли си колко уверен беше, че няма повече да губи контрол над себе си. Помисли си какво щеше да се случи, ако Флий не беше там. След това се замисли за Пендерецки — човека, с когото непрекъснато се сблъскваше. — Но стигнах до извода, че си прав.
— Прав? — Той вдигна вежди. — Трудно ми е да повярвам.
— Ти ми каза, че не вярваш в изкуплението. Сега разбирам, че си прав. Няма такова нещо.
Ходещия мъж се засмя. Облегна се на дървото и опря глава на дланите си. Гледаше Кафъри и го чакаше да продължи. Беше му приятно, че полицаят открива истини, които той — Ходещия мъж — отдавна знаеше.
Кафъри извади тютюна и започна да си свива цигара.
— Какво ни остава, щом няма изкупление? Отмъщение? Отмъщение и след това смърт? — Той захапа цигарата и я запали. Погледна Ходещия мъж в очите. Помисли си, че лицето му не е чак толкова сбръчкано. Защо тогава изглеждаше толкова стар? — Попитах те преди време, но ти не ми отговори. Какво имаше предвид, когато ми каза, че търся смъртта?
Ходещия мъж извади шилото на швейцарското си ножче и започна внимателно да почиства зъбите си.
— Ти имаш две деца, Джак Кафъри. Едното е мъртво, а другото все още не се е родило — детето, което би могло да се появи на бял свят.
— Да — отговори с усмивка Кафъри. — Каква гадост!
— Ти ми каза, че имаш една жена в Лондон, която е искала дете от теб. Трябва да си зададеш въпроса дали това е бил последният ти шанс.
Кафъри въздъхна. Потърка подутия си глезен и погледна към долината и към тополите в далечината. В главата му внезапно изникна образът на жена. Тя имаше руса коса и носеше дънки. Не можеше да види лицето й, защото стоеше с гръб към него, взирайки се в някакъв вир. Искаше му се да я накара да се обърне. Искаше му се да разбере дали това е Флий. Каквото и да правеше обаче, тя не помръдваше.
— Не — каза той. — Няма да правя никакви деца. — Дръпна силно от цигарата. — А ти?
Ходещия мъж се изкиска.
— Погледни ме. Аз бих могъл да направя дете, но можеш ли да си представиш, че някоя ще се навие. При теб е различно. Може би ти все още имаш шанс. — Той откри нещо между зъбите си, избърса шилото в тревата, след това продължи почистването. — Когато казах, че търсиш смъртта, имах предвид, че си избрал да следваш мъртвото дете. С всяка стъпка в работата си, с всеки ход, ти правиш подаръци на Юан. Всеки случай, който разрешаваш, ти слагаш пред олтара му. Така че си избрал смъртта. Като се има предвид пътят, по който си поел, тя няма да е болезнена. Смъртта ти.