Флий стоеше до микробуса „Мерцедес“, паркиран в началото на кея. Дъговите лампи пропукваха, докато хората от екипа се суетяха наоколо. Все още усещаше противния псилоцибин2 във вените си. Екипът приключи работа в осем часа. Въпреки че всички бяха страшно уморени и имаше опасност Агенцията по охрана на труда да ги подгони, ако разбере до колко часа са работили, Флий не можеше да откъсне поглед от пристанището. Чувстваше хипнотичното привличане на водата и имаше странното усещане, че нещо отвратително ще изскочи от нея.
Екипът се беше събрал около микробуса и прибираше екипировката. Кафъри стоеше на няколко крачки встрани и говореше оживено по мобилния си телефон. Флий чуваше по-голямата част от разговора. Детективът спореше с началника си, който се ядосваше, че Кафъри е наредил на водолазите да работят допълнително и не е изчакал патологът да потвърди, че ръката е била отрязана. Леко раздразнена, тя се извърна уморено встрани. Бяха претърсили всичко, дори пространството под лодките и сводестите основи на складовете от другата страна. Бяха открили страшно много неща — мобилни телефони, долно бельо, маси и столове от баровете наблизо и дори един стар пистолет. Всеки от четиримата водолази прекара по час и половина под водата. На практика беше покрит шейсетметров отрязък от пристанището. Само Флий обаче разбираше, че всичко това не е достатъчно за детектив Кафъри. Очевидно той беше разочарован от нея, разочарован, че не бе успяла да направи чудо, след като го въвлече в това безсмислено търсене. Когато най-накрая затвори вратите на мерцедеса и изпрати другите, тя не можа да се сдържи. Не можеше да го остави да си тръгне, без да му обясни. Той вървеше към колата си, когато го настигна.
— Виж какво — промълви тя. Гласът й прозвуча твърде извинително. — Предполагам, че е възможно останалата част от тялото да е някъде другаде.
— Нима?
Флий трябваше да върви бързо, за да не изостане. Нагази в калните локви пред ресторанта, защото Кафъри не забави крачка.
— Какво имаш предвид?
— Ами… днес имаше течение. Отвориха шлюзовете. Така че е възможно тялото да е било отнесено към горната част на пристанището. — Все пак знаеше, че говори глупости. Не помнеше такъв случай. На практика това бе почти невъзможно. — Знам, че няма да ни е лесно, но ако искаш да продължим да търсим, ще го направим.
— Сигурно — каза той, без дори да си направи труд да се замисли. Качи се в една стара кола, паркирана накриво пред входа на ресторанта, и пъхна ключа в стартера. — Чудесно. Ще се видим утре тогава.
Кафъри запали колата и тръгна. Не каза „довиждане“, просто зави и отпраши по пустия път. Светлината на фаровете изчезна и Флий остана сама на кея, с изключение на двамата униформени, които охраняваха отцепения от полицията район. Не помръдна за момент, осъзнавайки, че краката й са мокри и трепери. Беше изморена и силно раздразнена. Не толкова от детектив Кафъри, а от себе си. Труп, който да се е преместил по дъното на пристанището? Как не! Господи, каква глупачка!
Предишния ден халюцинациите я връхлетяха като електрическа буря. Отначало нямаше нищо. Дори пулсът й не се учести, както очакваше. Беше взела гъбите в единайсет и половина. Измина цял час и тя се канеше да стане от канапето, за да отиде в кухнята и да си препече филийки, когато нещо я стресна. Стори й се, че някъде високо над върховете на дърветата гърмят фойерверки.
Стана и се обърна към прозореца. След това забеляза нещо. Някакво движение в сенките зад нея, неясно цветно петно. Стори й се, че някой посяга към тила й. Не видя нищо, когато се извърна, само танца на слънчевите лъчи по стената. Гледа ги известно време, а след това внезапно започна да се смее. Отметна глава назад. Смехът беше по-голям от устата й, по-голям от езика и гърлото й, беше направо огромен. Така се започна.
Не можа да определи кога халюцинациите достигнаха своя пик, но в един момент знаеше коя е, къде се намира и че е взела наркотик, а в следващия лицето й беше забито в канапето, а тапицерията беше толкова близо до очите й, че всяка нишка приличаше на дънер на дърво. Подушваше миризмата на нафталин и виждаше една малка бяла точица, вероятно случайно попаднало там влакънце. Влакънцето обаче внезапно се уголеми и тя забеляза, че всъщност не е никакво влакънце. Това е майка й, която стои сред дърветата, облечена с дънки и фланелка, с шал на цветчета на главата. Наведе се да огледа дивите теменужки в тревата.
2
Псилоцибинът е психоактивната съставка в някои от така наречените магически гъби, популяризирани в Европа от Р. Гардън през 1957 г. Има данни, че са били използвани от ацтеките и други древни народи за извършване на окултни ритуали и връзка с божествата. — Бел.ред.