Той се обърна, сложи таблата за печене в мивката и пусна кранчето. Флий измъкна дланите си изпод мишниците и разтърка уморените си очи. Погледна през прозореца. Луната висеше ниско над Бат, а облаците се плъзгаха покрай нея, обагрени в жълто и сиво. Кошмарът, който бе започнал с откриването на ръката в пристанището, най-сетне бе приключил. Вече можеше да не мисли за случилото се — за лежащия на плочките в банята Кафъри; за гнева в очите му, когато удряше Тиг; за прерязаното гърло на Джона; за изцъклените му очи. Тиг беше арестуван и всичко беше приключило. Тогава защо все още се чувстваше така? Защо все още й тежеше?
— Кайзер — промърмори тя, като продължаваше да гледа към долината. — Ти ми каза, че с помощта на ибогаина може да се разговаря с мъртвите. Наистина ли вярваш в това?
Той търкаше таблата.
— А ти, Фийби, ти вярваш ли?
— Видях мама. Не ти споменах, но наистина я видях онази нощ. Тя ми каза две неща. Каза ми, че съвсем скоро ще ги открият и че не трябва да се опитвам да вадя телата им на повърхността. И Кайзер… — Тя се поколеба, а след това прошепна: — Това наистина се е случило. Точно както каза майка ми. Някакъв човек ги е видял. Видял ги е в Бушменската дупка.
Настана мълчание, през което Флий се зачуди дали я е чул. Той остави таблата в мивката, избърса ръцете си в панталоните и извади една кърпичка от джоба си. Издуха си носа.
— Да — каза с глух глас. Прибра кърпичката и вдигна глава, поглеждайки през прозореца. — О, да. Знам.
— Знаеш?
— Знам. Дейвид беше мой приятел, Фийби. Две години чаках да ги намерят, като проверявах всеки ден.
— Но аз не бях проверявала. Тогава как съм разбрала, Кайзер? Не вярвам, че съм говорила с мъртвите. — Тя замълча, помисли малко, след това с още потих глас добави: — Или съм говорила?
Той се обърна и я погледна.
— Може и да си, а може и да не си. Ти обаче разбра, че са открили телата тогава, когато седна пред компютъра.
— Моля?
— Ти посети сайта. Намерих те пред компютъра, когато се върнах от кухнята.
— Влизала съм в „Дайвнет“?
— Ти плачеше.
— Но аз… — Тя опря пръсти в челото си и се намръщи. Чудеше се как е могла да забрави. Дали ибогаинът бе изтрил спомена?
— Знам какво си мислиш. Мислиш, че това е невъзможно. Ти обаче не вярваш много на ибогаина, а и на инстинктите си не вярваш много.
— Инстинктите ми?
— Искаш да видиш родителите си отново.
„Искаш да видиш родителите си отново.“ Тези думи я накараха да прехапе устни. Внезапно гърлото й се сви, а очите й се напълниха със сълзи.
— Кайзер — измънка тя. — О, Кайзер. Продължавам да мисля, че трябва да се опитаме да ги извадим. Ти как смяташ?
— От теб зависи. От теб и от Том. А може би…
— Може би?
— Може би от родителите ти. Какво каза Джил, докато ти халюцинираше?
— Каза да не ги изваждаме. Каза на всяка цена да ги оставим там.
Той поклати глава, издърпа един стол и седна, подпирайки се с лакти на масата. Гледаше право към нея. Флий видя как кожата около очите му се сбръчква и това й напомни, че е стар. Толкова стар и мистериозен, колкото континента, от който беше дошъл.
— Тогава не мислиш ли, че трябва да я послушаш? Да ги оставиш на мира? Да оставиш миналото на Дейвид на мира? — Замълча за момент. — И, Фийби, нещо още по-важно…
— Да.
Той се усмихна и постави ръката си върху нейната.
— Не мислиш ли, че трябва и себе си да оставиш на мира?
Тя отдръпна ръката си и избърса сълзите, които се стичаха по лицето й. „И себе си да оставиш на мира. И себе си да оставиш на мира.“ Думите препускаха из главата й. Тя извърна очи към прозореца. Да, имаше болка — факти от миналото, срещу които не искаше да се изправи. Да, и бъдещето вероятно щеше да й донесе болка.
Сред горите в далечината проблесна червеникав огън. Може би някой самотен скитник го беше запалил. Огънят беше чак от другата страна на долината и не се виждаше ясно, но въпреки това тя фокусира очите си върху него. Бавно, много бавно нещата в нея започнаха да се наместват. Тя затвори очи и се облегна назад в стола си.
— За какво си мислиш? — попита Кайзер. — Защо се усмихваш така?
Флий не отговори. Поклати глава и просто се вкопчи в частицата настояще — в огънчето, в думите на Кайзер и в зараждащото се в душата й спокойствие. Усмихваше се, защото знаеше, че той е прав. Тя можеше да го направи. Можеше да остави себе си на мира.