7.
13 май
Кафъри свърши твърде бързо. Причината сигурно беше в стреса, в натоварената работа или в нещо друго. Веднага щом влезе в Кийли, всичко приключи. Тя лежеше на задната седалка, с издърпана нагоре пола и опрени на раменете му стъпала. Беше вплела пръсти зад врата му и дърпаше главата му към себе си, за да може да го целуне. Очевидно не й хареса, че всичко приключи толкова бързо, защото Кафъри повече от минута се опитва да разхлаби прегръдката й и да освободи косата си от пръстите й. След това той коленичи на пода на колата, отмести краката й и седна странично на седалката. С една ръка разхлабваше яката на ризата си, а другата лежеше на гърдите му.
Тя не каза нищо. Той също си мълчеше. Гледаше втренчено през прозореца, усещайки как сърцето му блъска в гърдите. Това го накара да си припомни разговора, който проведе преди три месеца. В деня, когато напусна Лондон. Един от колегите му тогава го попита: „Какво, по дяволите, ще правиш там, при селяните, насред нищото?“. Без да се усмихва, Кафъри му отговори: „Не знам. Вероятно ще чукам до смърт“.
Това, разбира се, беше шега, но си спомни за нея, защото не знаеше как по друг начин да обясни онова, което правеше — непрекъснато се срещаше с момичета като Кийли. Не искаше да признае истината. Не искаше да признае, че напусна Лондон, града, в който бе живял през по-голямата част от живота си, защото бе загубил единственото, което го задържаше там. Брат му, изчезването на брат му Юан преди тридесет години. Основният въпрос в живота на Кафъри беше какво се е случило с него. Този въпрос определяше действията му, откакто се помнеше. Много време той вярваше, че отговорите се крият в Лондон, отвъд железопътната линия, пресичаща задната част на семейната градина, в къщата на дъртия педофил Пендерецки. Кафъри беше сигурен, че брат му е умрял там. След това внезапно всичко изчезна. Превърна се в прах за една нощ. Да, той все още сънуваше брат си. Да, той все още искаше да намери тялото му, но вече не се чувстваше свързан с Лондон. Вече не му се искаше да гледа през прозореца към къщата на Пендерецки и се чудеше защо някога е смятал, че ще получи отговор от проклетото място.
Кафъри все още харесваше работата си. Всеки разрешен случай му помагаше да балансира някак живота си. Не се издигаше бързо в кариерата, защото, въпреки че се справяше добре, не му се мислеше за повишение. Всеки заловен престъпник облекчаваше стягането в гърдите, което му пречеше да спи нощем. Връзката му с Лондон може би отслабваше, но привързаността към професията оставаше непокътната. Можеше да работи навсякъде, дори и в Бристол. Освен това тук някъде живееше един човек, който вероятно можеше да му помогне да разплете случая на Юан.
Кийли се изкашля и потърка шията си, сякаш я болеше гърло. Избърса с пръсти грима от ъгълчетата на очите си и издърпа надолу набраната около кръста й пола. Надвеси се над предната седалка и свали сенника, за да се огледа в огледалцето. Полата й беше плътно опъната върху задника й и прашките и жартиерите й се виждаха.
Кафъри внезапно усети буца в гърлото си. Очите му започнаха да смъдят. Поизправи се и постави ръка на прасеца й. Внезапно му се прииска да поговори с нея, да я попита дали има деца и да я помоли да му каже нещо мило и човешко. Кийли обаче го разбра погрешно. Тя вдигна вежди и се усмихна тънко, докато се оглеждаше в огледалцето.
— Искаш още, а? — попита тя, но преди да каже още нещо, колата силно се наклони. Чу се трясък на метал. На Кафъри му се стори, че вижда как нещо тъмно профучава пред предното стъкло.
— Мамка му! — възкликна Кийли и се хвана за облегалката, защото колата се разклати. — Какво беше това?
Кафъри дръпна ципа на панталоните си, бутна с рамо вратата и изскочи навън.
— Хей! — провикна се той. Погледна назад и се взря и тъмнината. — Какво става, по дяволите?
Гласът му заехтя в пустата уличка: „Какво става, по дяволите…“.
Тишина. Чуваше се само шумът от движението и женски смях някъде в далечината. Уличката беше пуста. Няколко неонови лампи хвърляха слаба светлина върху тротоара, а една претъпкана с боклуци найлонова торбичка се търкаляше по паважа. Кафъри тръгна към главната улица, като оглеждаше входовете на сградите и нишите в старите тухлени зидове. Обърна се назад към колата. Кийли беше включила вътрешното осветление и гледаше уплашено към него. Лицето й беше пребледняло. Кафъри знаеше какво си мисли тя — някой е прелетял покрай тях, скочил е върху предния капак, а след това е духнал нанякъде. А може би поради факта че идеята за летенето е абсурдна, тя предполагаше, че някой е седял на предния капак през цялото време и, след като са приключили със секса, е скочил и е избягал.