Майка й се изнервяше в негово присъствие. Така и не каза защо, но винаги намираше извинение да си остане вкъщи, когато трябваше да му ходят на гости. Том също се страхуваше от Кайзер, твърдеше, че прилича на дявол и в кошмарите си го е виждал да преследва хората по улиците. Флий се опита да отгатне как му е щукнала тази идея и какво е имало в трескавите му детски сънища — мръсните, слабо осветени улици на Ибадан, уличните търговци, непрестанният трафик и дебнещият Кайзер. Стори й се смешно — Кайзер, обзет от мания да дебне хората по улиците — но Том беше непоколебим. Къщата на Кайзер го ужасяваше, защото там непрекъснато се правеха някакви промени и преустройства.
В момента, в който отби по дългия мрачен път, осветен само от изцъклената луна, Флий почти разбра какво е имал предвид брат й. Скътано във влажните гори на Мендип, мястото създаваше усещане за усамотеност и забрава и навяваше мисли за призраци. Докато караше към къщата, над колата се разхвърчаха бурени, които прокараха влажните си пръсти по стъклото, и на Флий й се наложи да включи чистачките. В продължение на цяла миля светлините на фаровете подскачаха от неравностите. Най-накрая пътят стигна до едно сивкаво и грозно поле. В най-задната част на парцела земята сякаш изчезваше в нищото. Там започваше долината. На върха на склона, готова сякаш да скочи в бездната, се издигаше изградената от син варовик къща на Кайзер. Постоянните преустройства и промени бяха оставили отпечатъка си върху някога красивата сграда.
В хола мъждукаше лампа. Светлината едва-едва се промъкваше през покрития с одеяло прозорец. Кайзер беше вътре и вероятно седеше на обичайното си място — на фотьойла в ъгъла.
Флий паркира колата, мушна торбичката с гъбите в джоба на якето си и се отправи към задната врата. Вървеше, скръстила ръце на гърдите си, и трепереше. Слънцето отдавна се беше скрило. Влезе в кухнята, внимателно затвори вратата и вдиша топлия въздух с аромат на подправки.
В къщата цареше безпорядък. Всяко свободно местенце в кухнята беше отрупано с прашасали списания, писма и какви ли не джунджурии, събирани по цял свят. Кабинетът на баща й изглеждаше по същия начин. Ако човек погледнеше тази претрупана кухня, едва ли би предположил, че най-голямото хоби на Кайзер бе готвенето.
С времето възрастният мъж се беше превърнал в наставник на Флий. Имаше навик да й разказва истории, да й показва тайните места в градината и дори й позволяваше да поставя пръсти в дупките за очите на традиционните африкански маски, които притежаваше. Но най-вече изразяваше привързаността си към нея чрез готвене. Рецептите му бяха много разнообразни. Понякога правеше кокосов пай, а друг път кускус, подсладен с кондензирано мляко и поднесен в купички от „Улсуърт“. Днес беше дошъл ред на кекса — две рула се охлаждаха на телената поставка. Флий наряза едното, нареди парчетата в чиния и тръгна по ветровития коридор.
— Аз съм — каза тя и наведе глава, за да мине през пластмасовите ленти, които висяха на входа на хола. — Сама съм.
Стаята беше слабо осветена и доста разхвърляна — стари мебели, претъпкани рафтове и една вехта мъждукаща лампа. Кайзер седеше точно там, където Флий очакваше — на стола в ъгъла. Краката му бяха повдигнати, леко кръстосани, а дланите му — допрени една в друга. Той не помръдна, когато Флий влезе. Нищо в изражението му не показваше дали е изненадан и дали му е приятно, че е дошла. Сякаш се опитваше да се концентрира в някаква точка, разположена близо до носа му. Беше облечен в пижама, която достигаше само до средата на прасците му, и бе обут със странни на вид турски чехли.
Флий постави чинията на ниската масичка. Той продължаваше да гледа право напред и да подпира върха на широкия си нос с дългите си жълти нокти, сякаш тежеше твърде много и трябваше да го поддържа, за да не падне. Близо до стола имаше малко шкафче, на което стоеше компютърът му. На екрана се виждаше страницата на международния форум на спортните водолази. Снимката на бившата му годеница Мая също беше на шкафчето. Той все още твърдеше, че я обича, въпреки че я беше изгубил преди тридесет години. На Флий й направи впечатление, че устата на Мая е на нивото на дясното ухо на Кайзер.
— Кайзер? Кайзер, вратата беше отворена.
Той кимна.
— Кайзер? Чуваш ли ме?
Той се размърда и погледна към екрана на компютъра.
— Да, Фийби — каза уморено той. — Но ми е толкова тъжно. Тъжно ми е за родителите ти. Все още. След толкова време.