Обикновено тя сядаше на пода, често в краката му. Понякога го целуваше. Сега обаче трябваше да говорят сериозно. Седна на стола срещу него и се приведе напред, опирайки лакти в коленете си.
— Кайзер — каза тя. — Помниш ли, че винаги когато ти ни приготвяше нещо за ядене, баща ми те побутваше с лакът? Спомняш ли си? Побутваше те и казваше: „Кайзер, приятелю, сигурен ли си, че в тази торта няма нещо, за което трябва да знаем?“.
Кайзер се усмихна, наведе глава и като че щеше да се засмее.
— Този път не се шегувам — каза със сериозен глас тя.
Усмивката му повехна.
— Какво имаш предвид?
— Този път нещата не са толкова смешни, колкото си мислех — каза тя и го изгледа продължително. Очите му бяха мътни и леко зачервени. В едрото му лице имаше нещо, което винаги й бе напомняло козел. — Виж какво, вече разбирам, че това съвсем не е било шега. Не и за любимите хора.
— Какво имаш предвид?
Тя погледна към шкафовете, които се намираха от двете страни на камината. Бяха заключени. Кайзер винаги заключваше някои места, до които двамата с Том не трябваше да припарват. Разни хора често го разпитваха за шаманските му умения, но това му се виждаше много смешно и им отговаряше: „Не съм шаман. Аз съм просто един възрастен преподавател“.
В Кайзер обаче имаше нещо потайно. Имаше нещо в жилавото му и все още доста силно тяло. Имаше нещо във втренчения му поглед. Баща й казваше, че той „знае за какво става въпрос“ и че в заключените шкафове държи наркотиците, които са му нужни за ритуалите. Флий смяташе, че баща й се шегува. Не си спомняше да е приемала тези думи на сериозно. До този момент.
— Фийби? Попитах те нещо.
Тя въздъхна. Взе парче кекс, облегна се назад, протегна крака и погледна мрачно резена.
— Влязох в кабинета на татко. Всичките му книги са там. Има и някои твои неща.
— Наистина?
— Да, има и един сейф. Не мога да го отворя. Кодът не е в кабинета — добави тя и завъртя парчето кекс в ръцете си. Не се поддаде на изкушението да погледне възрастния мъж. — Претърсих всичко, но не можах да го намеря и си помислих, че вероятно ти го знаеш или имаш представа къде го е сложил баща ми.
— За това ли дойде?
— Знаеш ли къде го е сложил?
Кайзер си пое дълбоко дъх и издиша бавно през носа.
— Не съм чувал нито за сейф, нито за код. Пак те питам. За това ли дойде при мен?
Флий върна кекса в чинията и завъртя глава, сякаш искаше да разкърши врата си.
— Кайзер — каза тя след малко. — Знаеш ли защо баща ми се заключваше в кабинета си и не излизаше от там дни наред?
Той се наведе напред и след кратко мълчание каза:
— А ти знаеш ли?
— Мисля, че да.
— Баща ти копнееше за знания повече от всеки друг. Сигурно ти е говорил за „допълнителното внимание“.
— Кътчетата в мозъците ни — кътчетата, до които не можем да достигнем, освен ако не сънуваме или не сме в безсъзнание. Или не сме хипнотизирани. За такива неща ми говореше. За мястото, където са ключовете към забравените от нас неща. За начина, по който той стига до там… — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — С помощта на наркотици?
— Баща ти използваше най-различни начини. Понякога медитация, но често и наркотици.
— Знаех си.
— Не го осъждай прибързано. Дейвид винаги се стремеше да открива нови неща, да прониква в мозъка си и да човърка в него.
Флий остана неподвижна за момент. След това извади торбичката с гъбите от джоба си и я пусна на пода.
— Псилоцибин — каза тя. — Проверих какво означава. Означава „плешивец“. Ацтеките са ги наричали „теонанкатълс“ — плътта на боговете. — Гледайки към гъбите, замълча за секунда, после добави: — Мога да загубя работата си заради тях.
Гърлото на Кайзер издаде щракащ звук. Флий и друг път го беше чувала. Струваше й се, че той може да се чуе из нигерийските плата, когато пастирът вика късорогите говеда при себе си. Сега разбра, че това е начинът, по който Кайзер маркира момента на възникването на идеята.
— Взимала си от тях. Познавам те, Фийби. Усещам по гласа ти. Взимала си от тях, без да ме питаш.
— Да — отговори тя. — И искам да го направя отново.
Той изпухтя.
— Не бъди глупачка!
— Но ти каза, че баща ми ги е използвал, за да изрови някои неща от съзнанието си.
— Да, така е.
— Сигурно ще се смееш, но искам да те питам дали някога… — Гласът й се превърна в шепот. — Дали някога си чувал с помощта на наркотици да се осъществява комуникация с мъртви хора.