— Мамо? — прошепна тя. Не й хареса как прозвуча гласът й — изпълнен с надежда и гняв. — Мамо?
Изчака. Нищо. Както винаги. Концентрира се и стисна леко ръката. Мъртвата плът като че вече не й изглеждаше толкова чужда.
— Мамо?
Очите й започнаха леко да смъдят. Тя ги отвори, но не видя нищо, само обичайната тъмнина на маската, кафеникавия нанос, който танцуваше пред визьора, и всепоглъщащия шум от дишането й. Преглътна сълзите си, искаше да каже на глас: „Мамо, моля те, помогни ми. Видях те снощи. Наистина те видях. Знам, че се опитваш да ми кажеш нещо, но не можах да те чуя ясно. Какво искаш да ми кажеш?“.
— Мамо? — прошепна тя, а после, някак засрамена от себе си, добави: — Мамче?
Гласът й отекваше в шлема и думите бучаха в главата й, само че този път вместо като „мамче“, те звучаха като „идиотка, идиотка такава“. Тя отметна глава назад и започна да диша дълбоко, опитвайки се да възпре напиращите сълзи. На какво се беше надявала? Защо все тук, под водата, й се доплакваше. На най-неподходящото място, с маска, която не може да се маха, за разлика от любителските. Нормално беше да се чувства по-близо до майка си тук, но имаше и нещо друго. Откакто се помнеше, винаги във водата успяваше да се концентрира, да умиротвори душата си и да се настрои на честоти, неуловими на повърхността.
Изчака още няколко минути, докато се увери, че сълзите няма да потекат и зрението й няма да се замъгли, нито ще прилича на глупачка, когато излезе горе. Въздъхна и вдигна отрязаната ръка. Трябваше да я доближи до маската и да я допре до плексигласовия визьор, за да може да види нещо в мрака. И тогава, като оглеждаше ръката отблизо, тя разбра какво още я тревожеше.
Включи комуникационния кабел и попита:
— Дъндас, там ли си?
— Как е?
Тя обърна ръката, изследвайки отблизо сивкавата плът и нащърбените краища. Беше я забелязал един възрастен човек. Излязъл с малката си внучка, която искала да изпробва новите си розови ботушки. Криели се под чадъра и наблюдавали как дъждът се сипе по повърхността, когато я видял. И ето я и нея, на съвсем същото място, което беше посочил на екипа, точно под понтона. Няма начин да я е забелязал на такава дълбочина. Човек не може да види нищо дори на десетина сантиметра от понтона.
— Флий?
— Да. Някой от вас знае ли дали тук е възможно да има някаква видимост от повърхността.
Последва пауза, явно Дъндас се консултира с екипа на кея.
— Не, сержант. Никой.
— Значи нулева видимост почти през цялото време?
— Най-вероятно. Защо?
Тя постави ръката обратно на дъното. Възнамеряваше да се върне, щом вземе необходимите принадлежности. Ако я отнесеше сега, щяха да се загубят ценни доказателства. Но първо продължи проучването и се опита да обмисли нещата. Опита се да разбере как старецът е успял да я види. Но не можа. Вероятно заради заключението, до което достигна миналата нощ. Заради него или просто защото остаряваше. Щеше да навърши двадесет и девет години следващия месец. Хей, мамо, какво ще кажеш по въпроса? Ставам на двайсет и девет. Не си предполагала, че ще стигна тази възраст, нали?
— Сержант?
Бавно започна да отпуска въжето, като се съобразяваше със съпротивлението от страна на оператора. Искаше да изглежда така, сякаш плува край основата на кея. Включи микрофона и каза:
— Хей, съжалявам. Разсеях се за малко. Имаме находка, Рич. Намерих обекта. Ей сега излизам.
Флий стоеше на пристанището с маска в ръка. Заради студа от устата й излизаше пара. Затрепери, когато Дъндас започна да я полива с маркуч. Беше се върнала да вземе ръката, гмуркането беше приключило, а това изобщо не й харесваше. Шокът от излизането на повърхността, от звуците, светлината, хората и въздуха й се стори като шамар в лицето. Зъбите й тракаха. Пристанището изглеждаше неприветливо дори през пролетта. Вече не валеше и сега слабото следобедно слънце осветяваше прозорците, високите кранове на отсрещния док и мазните дъги във водата. Задната част на един крайбрежен ресторант беше отцепена и хората от нейния екип, облечени с жълти флуоресциращи якета, се суетяха покрай външните маси, подреждайки екипировката си — кислородни бутилки, комуникационни устройства, сал, сърфове — между локвите.