— Експерт си — казва Моси и наблюдава как мъжът залепва иглата с лейкопласт и закача тръбичката. — Нали така?
На тръбичката има малко пластмасово кранче. Скини се кани да го завърти, но сякаш се сеща за нещо. Спира и поглежда през рамо към тъмнината. Моси започва да се чуди дали някой не ги наблюдава. Вдига главата си от канапето и се взира в мястото, към което е погледнал Скини. Там е една от онези заключени решетки, а отвъд нея — тъмнина.
От гърлото на Скини се чува кратък звук, той пуска тръбичката и с изящни, почти танцови движения се премества на канапето до Моси. Ляга до него и поставя ръката си върху кокалестите му гърди. Моси изненадано поглежда към темето на Скини и към сплетените му ситни къдрички и изпитва внезапна нежност. Този човек като че ли иска да го успокои, да го стопли. Сгушени са като майка и дете.
— Какво? — пита той с леко дрезгав глас. Изведнъж му се приисква да пипне косата на Скини. — Какво искаш?
— Аз съжалявам. Много съжалявам.
— Какви ги дрънкаш?
Скини преглъща. Адамовата му ябълка е опряна в ръката на Моси и той усеща как тя се движи нагоре-надолу.
— Те искат ти да викаш.
Моси все още е под влиянието на хашиша и за момент даже си мисли, че ще се засмее.
— Да викам? — Смешно му е. — Това шегичка ли е? Защо пък трябва да викам?
— Само за това те моля. Когато изтегля кръвта, викай! Става ли?
Моси надига глава и се опитва да види дали има някой в съседната стая. Опитва се да види очите на човека, който гледа. Единственото, което забелязва обаче, е проблясването на металната врата. Сигурен е, че е заключена. Смее се високо и пренебрежително, защото вече е разбрал.
— Хей, сладурче — провиква се той. Гласът му ехти из помещението. — Зная, че си там. Не те виждам, но съм сигурен, че си там. Слушай сега какво ще ти кажа. Харесвам перверзниците. Наистина. Направо ви обичам. Ще направя най-доброто шоу, което сте виждали. Видеото работи, нали?
В отговор на думите му от тъмната стая се чува щракване, последвано от бръмчене. Една червена лампичка започва да мига. Моси отмята главата си назад и започва да се смее. Вече се чувства в свои води. И преди му се е случвало да го снимат разни хора, които обичат да се гледат на видео или пък се срамуват от действията си или от размера на пенисите си. Сега вече му е ясно защо цената е толкова добра, но изобщо не му пука. Няма от какво да се притеснява.
Скини се изправя, а след това завърта кранчето. Лицето му е съвсем близо и Моси се чуди дали те двамата няма да станат приятели.
— Викай! — прошепва Скини. — Веднага.
Моси се подчинява. Отпуска главата си върху твърдото канапе и започва да крещи.
11.
14 май
— Не питай за какво служи това. — Работниците от фирмата подизпълнител — трима мъже, облечени в яркочервени якета с надпис „Сита“, долепиха надуваемия сал до ръба на понтона. Единият от тях подготвяше водоструйката, като монтираше наконечник на оранжевия маркуч. Вторият държеше пръста си под отточния канал и наблюдаваше как слабата струя се стича по него, а третият изпробваше техниката. — Единственият въпрос е колко нагоре.
Кафъри стоеше на понтона и гледаше замислено към тинята, която Флий беше извадила от отточния канал.
Шефът на работниците беше едър червендалест мъж с бръсната глава и три пиърсинга на дясното ухо.
— Запушен е, нали? Каналът. Виж само как капе, въпреки че днес е слънчево. Това означава, че е запушен някъде.
— Колко навътре?
— Уелс? Кардиф? — засмя се той. — Не се тревожи. Щом стигнем до мястото, пръв ще научиш.
Щом работниците вкараха наконечника, Кафъри разгледа отвора на канала и дългата зеленикава следа под него. След това заби поглед в хвърлената на понтона мръсотия. Беше черна, но от момента, в който Флий я извади, той си мислеше непрекъснато за мазната бяла материя, задръстила канала на Денис Нилсен през осемдесетте години на миналия век. Всички в отдела знаеха тази история — историята за намереното тогава от каналджиите. Човешка мас, както се оказало по-късно, от шестнайсетте тела, които Нилсен нарязал, сварил, а след това изхвърлил в тоалетната чиния.
— Разбра ли вече накъде води този канал? — попита той Флий. Беше се изкъпала в „Станцията“ и сега носеше яке и военни обувки. Коленичила на понтона, тя разучаваше чертежите, които бяха взели от Агенцията по околната среда. Той се приближи и приклекна до нея, като се опитваше да не обръща внимание на това, което се излъчваше от нея. Миризмата на канали беше сменена от ухание на бебешки лосион и паста за зъби.