През цялата нощ мислите му все се връщаха към сервитьорката от „Станцията“. Тя говореше така, сякаш не очакваше някой да й повярва — звучеше умолително, разбираше, че случката е странна и противна. Цяла нощ Кафъри сънува сенки на движещи се насам-натам дребни същества. По негова заповед един от операторите в информационния център в Кингсууд претърси системата за хора, които имат навика да показват интимните си части на публични места. Списъкът се оказа дълъг — не десетки, а стотици хора. Проучването им щеше да отнеме седмици. Освен това нямаше нищо конкретно, което да свърже ексхибициониста с отрязаната ръка или със случката в колата миналата нощ. Тогава защо търсеше подобна връзка?
Въпреки нелогичните мисли в главата си, той знаеше достатъчно за системата и разбираше, че трябва да работи методично или поне да се преструва, че работи методично. Собственикът на ресторанта беше напуснал страната за няколко дни и Кафъри възложи на един от подчинените си да го открие. Другите от персонала обаче започнаха да идват на работа, след което, за тяхна голяма изненада, биваха отвеждани на разпит в „Станцията“. Кафъри беше извикал повечето от хората си и сега те седяха по масите на ресторанта и пиеха горчиво кафе в малки чашки. Мястото приличаше на агенция за набиране на работна ръка, интервюирани и интервюиращи стояха едни срещу други по масите. Освен да задават стандартните въпроси, детективите трябваше по заповед на Кафъри да разберат дали някой е виждал нещо необичайно късно през нощта на понтона.
Той самият стоеше отвън и чакаше криминолозите да извадят ръката. Те работеха бавно като археолози, защото се страхуваха да не изгубят някое доказателство. Слънцето беше прекосило цялото пристанище и сега проблясваше в мачтите на яхтите, закотвени до яхтклуба, но на понтона както винаги беше тъмно и студено.
Полицейският съветник бе определил параметрите и от Портисхед бяха докарани екипи, които да претърсят ресторанта и кея с помощта на земни радари. В същото време работниците претърсиха всеки канал в района. Оказаха се празни. Все още не можеха да намерят останалата част от тялото.
Началникът на криминолозите намираше за много смешен факта, че всички търсят като полудели.
— Смяташ, че си детектив? — попита той Кафъри, докато поставяше ръката в найлонов плик за доказателства. Беше дребен, невзрачен човек с тесен нос и червени торбички под очите. Не приличаше на гражданин. Вероятно пътуваше от онези малки населени места на югозапад от Бристол. Нейлсий може би.
— Извинявай, какво каза? — отвърна Кафъри и погледна сивкавата плът в торбата.
Криминологът го изгледа с влажните си очи.
— Попитах дали смяташ, че си детектив. Мислех, че да си детектив означава никога да не правиш предположения.
— Какво предположение съм направил?
— Че има труп.
— Знам, че звучи глупаво, но ако имаме ръка, всъщност две ръце, трябва да има и труп.
Началникът затвори торбата, прокара нокът по горната й част, за да я запечата, а после написа инициалите си и датата.
— Аз съвсем не съм лекар, но тук ти навлизаш в моята област — каза той и постави торбата в една полиестерна охладителна кутия. — Простите закони на физиката и медицината ни казват, че една отрязана ръка невинаги превръща човешкото тяло в труп.
— Искаш да кажеш, че този човек вероятно е още жив?
Началникът бръкна в куфарчето си и извади сноп химикалки, които бяха вързани с червена ластична лента. Развърза възела и ги остави да паднат в куфарчето.
— Виждаш ли това? — попита той и вдигна лентата. — Това е човешката артерия.
— Добре. Както кажеш — отговори търпеливо Кафъри.
Мъжът извади пластмасова кутийка, в която имаше резец.
— Знаеш кога самоубийците правят грешка — каза той и сложи лентата напречно на китката си. — Прерязват си вените по този начин.
— Да. Не се получава.
— Ако направят надлъжен разрез… — Той сряза лентата по дължина. Еластичната материя се поразкъса леко, но лентата остана цяла. — … ще свършат по-добра работа — ще срежат артерията и тя ще започне да кърви оттук. Кръвта ще продължи да се движи, защото артерията е почти непокътната. При условие обаче че я срежат така… — Той постави лентата върху дървените перила, преряза я напряко и вдигна извиващите се парчета във въздуха. — … тя отскача навътре в ръката, ето така. — Той дръпна лентата, която подскочи като жива змиорка. — Кръвта престава да циркулира, системата се запечатва и вече имаме един доволен пациент. Или недоволен, ако целта наистина е била самоубийство.