В момента, в който разбра какво става, Флий си тръгна от пристанището. Остави бутилките в микробуса и се отправи към паркинга. Влезе в колата и затръшна вратата, а след това извади мобилния си телефон, за да прегледа съобщенията. Имаше едно „здравей“ от Том, новия график на смените от отдела по човешки ресурси, едно напомняне от мобилния оператор и още едно съобщение от Тиг. Подпря глава с ръка и го прочете:
Писах ти вчера. Хайде да поговорим. Просто така. Нещата са скапани, както винаги. Имаш ли време? Ще съм вкъщи. Обади се и ще се видим, ако искаш. Тиг
Флий изтри съобщението и се замисли колко различни бяха нещата по времето, когато се чукаше свободно и щастливо. Преди инцидента имаше собствен апартамент и ходеше в бащината си къща само през уикендите. Тогава харесваше секса и всичко, свързано с него — изражението на мъжа, щом я видеше по бельо, и промяната в гласа му, когато произнасяше името й. След инцидента обаче единствената й компания бяха самотното мастурбиране и смътните фантазии, свързани с този или онзи актьор. Казваше си, че е така, защото никога не би си свалила обувките пред някого, но имаше и още нещо. Знаеше, че вече не може да говори открито за живота, смъртта и събитията, които я бяха сполетели. В момента единствените мъже, с които общуваше, бяха или твърде възрастни, като Кайзер и Дъндас, или гейове, като Тиг.
Флий мушна ключа в стартера и набра номера, но се включи гласова поща. Подкара по улицата. Знаеше, че не трябва да се сближава с Тиг, но тази вечер единствено той би я разбрал. Да, щеше да се види с него.
Снимката беше единственото нещо в рамка, което Кафъри притежаваше. Вече от два месеца живееше под наем в тази къща и затова предположи, че е дошло време да нарече мястото дом и да закачи проклетата снимка. Стените в старата част на къщата бяха порести и неравни, затова предпочете да я закачи в пристройката. Снимката обаче не искаше да стои на стената. Непрекъснато вадеше пирончето, въпреки че не тежеше много.
След откриването на втората ръка Кафъри прекара доста време на бюрото си. Опитваше се да навърже фактите и правеше проучвания. Нишките, намерени по първата ръка, бяха изпратени за анализ в Чепстоу, защото част от тестовете нямаше как да бъдат направени в лабораторията в Портисхед. „Айдент 1“ още се мъчеше с отпечатъците, а детективите се свързаха с онези от персонала на „Ровът“, които бяха в отпуск. Намериха и собственика. Той се съгласи да прекъсне почивката си и да се върне след два дни. Нямаше кой знае колко работа и Кафъри реши, че най-умното, което може да направи, е да се прибере. По пътя спря, за да купи дюбели и винтове.
— И това — процеди той през зъби, докато завърташе отвертката за последен път, — е всичко.
Отдръпна се назад и провери дали рамката не е наклонена, като се ориентира по тавана и первазите. Снимката изглеждаше странно върху голата стена — малко, самотно правоъгълниче. Беше от завършването на колежа и на нея той се намираше най-отзад. Приближи се и погледна лицата на състудентите си. Беше срещал някои от тях и след това, беше виждал как се издигат, как се женят, как стават бащи, дори дядовци. Виждал ги беше да надебеляват, да оплешивяват и да развиват „полицейски“ диабет. А ето го и него — единственият, който не се промени, не надебеля и не загуби косата си. Трябваше да се смята за късметлия. Хората винаги казваха, че е такъв. Щастливо копеле, все още с коса. Кимаше и се шегуваше по този въпрос, но дълбоко в сърцето си мразеше това, което виждаше в огледалото. Мразеше го, защото отражението казваше едно нещо — животът, истинският живот, не го бе докоснал.
Кафъри постави пръст върху черно-бялата снимка, точно върху своя образ. Това, което го отличаваше от останалите, се забелязваше съвсем лесно. Дори когато беше на двайсет, очите му бяха целеустремени и гневни. Все още не бяха очи на убиец, това щеше да стане по-късно, а очи на човек, който мисли само за отмъщение. Една Коледа получи подарък от бившата си приятелка Ребека. Книга със събрани мъдри мисли. Ребека беше подчертала една от тях. Никога нямаше да я забрави, въпреки че книгата отдавна бе изгубена: „Малките и злобни умове, пълни с гняв и мъст, не са способни да почувстват щастието от опрощението“.