— Той е съгласен с теб. — Дъндас спря водата и кимна към прозореца на ресторанта, зад който се виждаше размазаният образ на началника на криминолозите. Той гледаше ръката, поставена в отворената жълта торба до краката му. — Мисли, че си права.
— Знам — каза тя, въздъхна и остави маската на земята. Свали двата чифта ръкавици, които носеше. Всички водолази от полицейските части носят два чифта ръкавици, за да са по-добре защитени. — По поведението му обаче не си личи, нали?
Не й беше за първи път да открие част от човешко тяло в наносите край Бристол. Нямаше да е и за последен. Обикновено една човешка ръка не представлява нещо необичайно, с изключение на мрачните мисли, които поражда. Винаги се намира някакво обяснение за нея, нещо депресиращо и прозаично, най-често самоубийство. Журналистите често наблюдават полицейските операции. Следят ги с мощните си обективи от другата страна на пристанището. Днес обаче на кея Редклиф нямаше никого. Нещата изглеждаха твърде банални дори за тях. Само тя, Дъндас и началникът знаеха, че тази ръка съвсем не е нещо обичайно. Но щом от пресата се усетеха какво са пропуснали, щяха да драпат за интервю.
Ръката не беше започнала да се разлага. На практика по нея нямаше никакви наранявания, с изключение на разреза, причинил отделянето й. Фактът, че бе толкова „прясна“, будеше голяма тревога. Флий беше изказала притесненията си пред началника. Попита го как е станало така, че ръката се е отделила от тялото, след като по белезите личеше, че не е ядена от рибите, а явно е отрязана. Той отговори, че не може да коментира преди аутопсията и попита дали тя не е твърде умна, за да прахосва живота си под водата.
— Някой говори ли с директора на пристанището? — попита Флий, докато операторът й помагаше да свали кислородните бутилки. — Попитахте ли го какво е било течението днес?
— Да — каза Дъндас и се наведе да навие маркуча. Тя се вгледа в темето му, в яркочервената шапчица, която винаги носеше. Той твърдеше, че ако не е с шапка, топлината, която излъчва плешивата му глава, може да затопли цял стадион. Флуоресциращото яке криеше мускулестото му тяло. За една жена понякога е трудно да ръководи деветима мъже, половината по-възрастни от нея. В Дъндас обаче тя беше сигурна. Винаги заставаше на нейна страна. Отличен професионалист, той се отнасяше бащински към персонала, но понякога беше доста цапнат в устата. Точно сега той се концентрираше, а след това щеше да стане толкова добър, че щеше да й се прииска да го разцелува.
— Имало е течение днес, но се е появило чак след забелязването на обекта — каза той.
— Шлюзовете?
— Да. Отворили са ги в два следобед за двадесет минути. Директорът на пристанището е разпоредил една драга да поразчисти малко.
— А в колко часа е било обаждането?
— Един и петдесет и пет. Точно когато са отваряли шлюзовете. В противен случай директорът щеше да изчака. Сигурен съм, че щеше да изчака, като се има предвид колко ни обичат тук. Готови са да направят всичко за нас.
Флий пъхна пръсти под неопреновата качулка и я издърпа нагоре по врата си. Внимаваше да не се оскубе много. Винаги когато инспектираше качулките си, те бяха пълни с косми от косата й. Понякога й се искаше да е плешива като Дъндас. Свали качулката, избърса си носа и погледна към водата. Слънцето плискаше със злато ребрата на моста Перо. Флий се загледа към канала Свети Августин, където река Фром излизаше изпод земята и се спускаше към пристанището.
— Не знам — промърмори тя. — Май е обратното.
— Кое?
Тя вдигна рамене, погледна парчето сивкава плът на платформата и се опита да разбере как очевидецът е успял да забележи ръката. Не се получаваше. Главата й се замая и тя дръпна един стол и се отпусна в него. Покри с ръка челото си, знаеше, че е пребледняла.
— Как си, моето момиче? Господи, наистина не изглеждаш добре!
Тя се засмя и прокара ръка по лицето си.
— Ами да, не ми е много добре.