15.
Сега, когато слънцето залязваше и температурите падаха, Ходещия мъж престана да ходи. Промъкна се покрай оградата до пътя и започна да приготвя бивака си. За целта използваше картоните, които беше събрал през деня. В осем и половина Джак Кафъри отби колата си от другата страна на шосето, като остави фаровете включени.
Не излезе от колата, просто изключи двигателя и се вгледа в мъжа. Вече месеци наред мислеше за него, а сега се чувстваше странно, че е дошъл тук.
Ходещия мъж беше свикнал с навиците на шофьорите и не му обръщаше никакво внимание. В момента, в който той се извърна да вземе още дърва за огъня, Кафъри видя лицето му и си помисли, че сигурно е роден направо в някое огнище. Беше покрит със сажди от глава до пети. Над ботушите му се показваха дебели, почернели от мръсотия чорапи, които бяха овързани около прасците му с парчета плат. Якето му, пристегнато в кръста със сезал, беше толкова замърсено, че трудно можеше да се определи какъв цвят е. Мъжът наближаваше петдесетте, така пишеше в досието му. Възрастта му обаче трудно можеше да се определи визуално. Косата му падаше под раменете, а дългата черна брада скриваше по-голямата част от лицето му.
Кафъри взе палтото си и излезе от колата. Пътят беше толкова тесен, че короните на дърветата покрай него се сливаха и образуваха тунел. Последните слънчеви лъчи едва-едва се процеждаха през гъстата растителност наоколо. Кафъри затвори вратата на колата, закопча палтото си и пресече платното. Успя да се промуши през изсъхналите глогове, но разкъса старите си панталони и раздра десния ръкав на палтото си.
Щом излезе на полето, извади плетената си шапка и я нахлузи върху главата си. Беше доста студено, сякаш още бе зима. Спря сред изораното поле и зачака. Ходещия мъж продължи да приготвя бивака си. Извади една мръсна запалка и я доближи до купчината клони. Огънят веднага се разгоря. Клонките запращяха, а по мрачното поле затанцуваха сенки.
Кафъри се приближи още няколко крачки и каза:
— Ти си Ходещия мъж, нали?
Мъжът не реагира. Хвърли една цепеница в огъня и се приготви да добави още две.
— Ти си Ходещия мъж, нали?
— В кръщелното ми свидетелство пише друго. Майка ми също се обръщаше към мен по друг начин.
Кафъри скръсти ръце. Ходещия мъж говореше на книжовен език, а от гласа му лъхаше добро възпитание. Той сякаш изобщо не се интересуваше от него и не изглеждаше изненадан. Хвърли цепениците в огъня и се загледа в тях. След това, явно доволен, че огънят се е разгорял, заби две пръчки в земята, разви одеялото, което носеше на гърба си, и го закачи на пръчките, за да го постопли. От дрехите и от устата му излизаше пара.
— Дълго те търсих — каза Кафъри.
— И как ме намери? — Гласът му беше спокоен, леко весел. — Аз не съм лесен за откриване. Движа се. Ходя.
— Аз пък намирам хора. Полицай съм.
Ходещия мъж прекрати заниманията си и най-сетне вдигна глава. Имаше сини очи, които Кафъри стреснато разпозна — бяха същите като неговите. Сякаш имаха роднинска връзка. Далечна ирландска жилка.
— Не харесвам полицаите. — Ходещия мъж присви очи към Кафъри. Спокойно огледа плетената му шапка, грубото палто и обувките „Док Мартенс“. Може би си мислеше, че не прилича на ченге. Или пък бе забелязал очите му.
— Така — продължи след известно време той. — Старите ми приятели. Полицаите. Знаят къде съм, нали?
— Имат някаква представа. Обща представа. Ти не се отдалечаваш много от Съмърсет и Уилтшир.
Ходещия мъж се засмя.
— Да не би да си мислят, че не съм стоял достатъчно на топло? Или че ще го направя отново? Че ще посегна на някой друг?
— Пристигат обаждания в полицията. От случайни хора, които не знаят кой си. Сигурно са видели, че спиш на открито, и са помислили, че си болен.
— Или че съм опасен.
— Нямаме навика да пренебрегваме информацията. Имаш досие.
— Досие — каза Ходещия мъж замислено, сякаш думата му се струваше неподходяща. Обърна се с гръб към Кафъри, за да приготви вечерята си. — До-си-е.
Проби четири консерви с отварачката, която беше вързал на врата си, и ги постави в огъня. След това седна тромаво на земята и дръпна парцалите, с които бяха увити краката му. Внимателно събу ботушите си и ги постави до одеялото. Изхлузи чорапите, в случая три чифта, и разгледа стъпалата си. Местата, на които обикновено се образуват мазоли, бяха черни. Сякаш тялото на Ходещия мъж изпускаше някакъв вид защитна смола. Той подсуши краката си с парцал, обу два чифта сухи чорапи и нещо подобно на чехли, които завърза за глезените си. Най-накрая дойде време да се погрижи за ботушите си. Провери дали има нещо в тях, изтръска ги, а после ги намаза отвътре с вазелин и ги остави да се сушат до огъня. Прекарваше цялото си време в ходене, затова ботушите му имаха нужда от много грижи.