— Изминах дълъг път, за да се видим.
— Сега ли?
— Отне ми доста време да стигна дотук.
— Е, на мен ми отне цял живот да стигна там, където съм сега.
— Знам — каза Кафъри и се размърда. Много беше студено. — Искам да ми кажеш някои неща. Да поговорим за онова, което си направил.
Ходещия мъж отново се засмя, меко и вежливо, сякаш Кафъри му беше казал някаква смешка.
— А къде пише, че съм готов да говоря безплатно? А? Да не би на гърба ми да има бележка, че ще говоря с всеки срещнат? — Продължаваше да се смее. — Ти не си ми началник? По-ли-цай.
Кафъри разкопча палтото си, извади бутилка скоч и я подаде на скитника.
— Донесох ти нещо.
Ходещия мъж се втренчи в бутилката, а след това в лицето му. След кратко колебание се приближи и я взе. Завъртя я в ръцете си. Ноктите му бяха удебелени, пожълтели и някак разядени отвътре, като че ли всеки момент можеха да паднат. От тялото му се носеше миризма на пушек и подпалки.
— През хиляда деветстотин и осемдесета година — каза той замислено, като разглеждаше етикета на уискито, на него беше изобразен берач на чай, — къщите в Бристол струваха средно двайсет хиляди лири. Знаеш ли това?
Кафъри беше свикнал с подобни смени на темата на разговора. Това беше част от професията му.
— Не. Бих могъл да направя предположение за цената в Лондон, но не и за тукашната. Не съм местен.
— Е, сега вече си наясно. Двайсет хиляди. Родителите ми бяха лекари. И двамата са вече мъртви, разбира се. Притежаваха една от най-големите къщи в Клифтън. Платиха за нея шейсет хиляди през осемдесета, а след като умряха, къщата стана моя. Естествено, нямаше как да се възползвам от нея, защото бях в затвора… — Той изсумтя и завъртя тъмносините си очи. — … Но ти вече знаеш това, нали?
— Чел съм досието ти.
— Съдия-изпълнителите платиха данъците и настаниха в къщата някаква компания. Прибраха наема за десетте години, които ми оставаха да излежа. Прекрасна къща, дори и аз го разбирах. Имаше шест спални, гаражи, построена в стил крал Джордж. Така казах на брокерите. Продадох я веднага щом излязох от пандиза миналата година. Колко мислиш, че ми дадоха?
— Наскоро продадох къща в Лондон. Родителите ми дадоха за нея петдесет хиляди през седемдесетте, а аз получих повече от триста и петдесет. Не знам. Петстотин хиляди?
— Четири пъти по толкова. Почти два милиона. Месечната лихва, която получавам, е повече от осем хиляди. Това има ли го в досието ми? — Той подхвърли бутилката във въздуха, след това я улови и се усмихна щастливо.
— Ето — каза той и бутна уискито в гърдите на Кафъри. — Аз пия сайдер. Все пак ти благодаря.
Флий остана при Тиг до осем часа. Купиха си риба и чипс от единственото магазинче в Бристол, в което все още увиваха продуктите във вестници. Занесоха храната в апартамента, сипаха си вино и говориха. През цялото време тя се канеше да го попита за съобщението, за проблемите, за които беше споменал. Този въпрос обаче непрекъснато й убягваше и тя го попита чак когато стана време да си ходи. Той махна с ръка и каза, че всичко е наред и просто е искал да я види.
Флий закопча якето си и целуна Тиг по бузата, въпреки че знаеше какво ще се случи. Той винаги се вцепеняваше в подобни ситуации. И сега изглеждаше вцепенен. Ръцете му висяха безжизнено надолу и приличаше на ударен от гръм. Точно когато се усмихваше вътрешно на способността си да парализира Тиг, тя видя, че майка му стои до вратата. Беше облечена в розов пеньоар, а дългата й посивяла коса падаше по раменете й. Изглеждаше на повече от петдесет години и сякаш само част от нея бе на този свят. Същински скелет в нощница.
— Мамо — каза Тиг. — Мамо, лягай си. Късно е.
Тя обаче не помръдна. Изглеждаше объркана и гледаше ту към единия, ту към другия. Устата й се отваряше и затваряше като на риба. Опитваше се да каже нещо. Тиг стана, хвана я за ръката и тя простена:
— О, Томи. Моля те! Кажи им да си ходят, скъпи. Кажи им да ме оставят на мира.
— Мамо, сънувала си. Хайде в леглото.
— Кажи им да ме оставят на мира онези черните.