— Мамо, моля те. — Тиг я прегърна с една ръка и се опита внимателно да я избута към коридора. — Хайде да си лягаш.
Тя обаче му се противопостави. Хвана се за касата на вратата и погледна към Флий. Търсеше помощ. Под пожълтялата й, болнава на вид кожа прозираха сини вени.
— О, скъпа — прошепна тя. — Толкова съм притеснена.
— Госпожо Бейнс, помните ли ме? Аз съм Флий. Виждали сме се и преди.
— Ще ги помолиш ли, мила? Кажи им да ме оставят на мира, да престанат с тази музика и тези миризми! Кажи им да спрат да тичат из коридора и да надничат през стените!
— Не се тревожете, госпожо Бейнс. — Флий пристъпи напред и докосна ръката й. Беше студена и крехка като кибритена клечка. — Сигурна съм, че Томи ще се погрижи за всичко.
Жената примигна, след това заплака — слабо, объркано скимтене, в което нямаше и капка енергия.
Протегна ръка към Тиг.
— Томи, кажи на онзи дребния да спре да наднича през стената.
— Мамо. Това е телевизионно предаване. Гледала си твърде много телевизия.
— Знам, че е телевизионно предаване, Томи. Знам. При теб ли е онова ножче? — Тя се отскубна от него и огледа кухнята със замъглените си очи. — Къде е ножчето? Ножчето на баща ти с костената дръжка. Дай ми го, за да имам с какво да се защитавам.
Тиг хвърли отчаян поглед към Флий. Искаше помощ от нея. Тя обаче не можеше да му помогне, затова направи съчувствена гримаса. Може би се заблуждаваше, че има нещо общо между проблемите на брат й и тези на майката на Тиг. Тук нещата бяха много по-лоши. Брат й просто беше депресиран и нямаше работа. На Тиг му беше изключително трудно, но въпреки това не прибягваше до наркотици.
— Хайде, мамо, ще те заведа до леглото. След това ще ти донеса топло мляко. Искаш, нали?
— А ножчето?
— Ще ти го донеса. Ще го донеса веднага щом си легнеш. Обещавам.
— И ще им кажеш да не ме гледат, докато съм в леглото?
— Разбира се. Обещавам. Ще изключа телевизора.
Тиг постави ръце на раменете й и внимателно я насочи към претъпкания с боклуци коридор. Флий гледаше с празен поглед поклащащата се на пантите си кухненска врата и мислеше, че каквито и отношения да има човек с родителите си, все някога се появява болката.
Като че ли Ходещия мъж не беше такъв, за какъвто го мислеха. Освен сайдера и парите (Кафъри беше сигурен, че никой не знае за парите) имаше и нещо друго. Той определено не спираше да пренощува там, където го завари залезът. Нещата бяха предварително планирани. Имаше импровизирани бази, малки скривалища близо до пътя, където знаеше, че няма да го безпокоят. Криеше разни неща под камъните, под хранилките за говеда, в процепите на рушащите се стени. На мястото, където бяха сега, държеше консерви, купчина гумени изтривалки и четири буркана със сайдер, заровени в рохкавата пръст до храстите.
— Човек трябва да пие алкохола, произведен от земята, на която е в момента. — Той отвори буркана със зъби. — Отиваш в Куба — пиеш ром, отиваш в Мексико — пиеш текила. Никога няма да имаш махмурлук, ако се съобразяваш с това правило. За направата на тези питиета е използвана мъдростта на много поколения. Хората са проучвали влиянието на климата, почвата и водата върху човешкото тяло.
Кафъри отвори бутилката скоч и изля съдържанието й на земята. После се наведе напред и я подаде на Ходещия мъж, който внимателно я напълни с мътен сайдер.
— В Съмърсет трябва да се пие сайдер.
Огънят се беше разгорял и сега пръскаше светлина по лицата на двамата мъже. Седяха на гумените постелки и наблюдаваха падането на нощта. След като и последните слънчеви лъчи изчезнаха, на северозапад изгряха светлините на Бристол, мъгливи и нереални под сивото небе. Сякаш там имаше фантастичен град, в който живееха дракони, а не студенти, наркодилъри и озлобени хора, способни да отрежат нечии ръце и да ги заровят.
Кафъри допря бутилката до устните си. Сайдерът беше студен, но ароматът на ябълкови градини, есен и детство го удари толкова силно, че той почти пресуши шишето просто за да остане със спомена и да не мисли за отрязани човешки ръце.
— От един фермер го взимам — каза Ходещия мъж. — До деветдесета година той все още слагаше труп на животно в казана. Прасе или пиле. Казваше, че така сместа се смекчава. Откакто инспекторите спряха тази практика, сайдерът е бледа сянка на това, което беше.
Кафъри отпи още малко. Не му пукаше, че е с кола. Фермерите и работниците живееха по този начин и самата мисъл за това го успокояваше. Сега, когато усещаше топлината на виното в корема си и студа на изораното поле зад гърба си, се опита да се отърси от проблемите на деня и да забрави нещастника, който беше останал без ръце. Избърса уста, присви колене и подпря лакти на тях.