— Какво да ти дам? — попита той. — Не мога да ти дам пари, а и не знам от какво се нуждаеш.
Ходещия мъж го дари с крива усмивка.
— Искам две неща.
— Две?
— Първо, трябва да ми кажеш кой е този човек, който се появи като призрак от нищото, за да ме моли да му разкажа миналото си.
— Аз съм Джак. — Протегна ръка, очаквайки мъжът да я поеме.
Ходещия мъж не отговори на поздрава.
— А има ли и друго име, което върви заедно с първото? Фамилно?
— Кафъри — отговори той и отдръпна ръката си сконфузено. — Джак Кафъри.
— Джак Кафъри. — Ходещия мъж се засмя. — Джак Кафъри, полицай.
Добави още дърва в огъня и намести консервите. От две от тях излизаше пара, така че той ги издърпа настрани, върху въглените. Слънцето се беше скрило и заплетените в клоните бели пухчета имаха синкав оттенък. Приличаха на малки нощни облачета.
— Лондон, а? Там ли живееш?
— Не. Тук живея. В Мендип.
— Но си лондонско момче. Веднага забелязах. Още преди да отвориш полицейската си уста.
— Семейството ми е от Ливърпул, преди това — Донегал. Аз обаче съм от Лондон. А сега съм тук. Преместих се на нова работа преди два месеца…
— На запад?
— Защото исках да говоря с теб.
— Можеше просто да си купиш евтин билет, да прекараш с мен един ден и после да се върнеш пак в прекрасния Лондон.
Кафъри се усмихна сухо.
— Но това не е всичко — каза Ходещия мъж. — Нали? Не си дошъл само заради мен.
— Винаги има още нещо.
— Жена? — Под брадата му проблесна усмивка. — Полицай Джак Кафъри, не се опитвай да ме заблуждаваш. Винаги има и жена.
— Имаше. Имаше жена. Да.
Ходещия мъж се взря в лицето му и зачака. Кафъри въздъхна.
— Тя искаше деца. Колкото по-силно ме молеше, толкова по-твърдо й отказвах. Докато не се навряхме в месомелачката на живота и преди да се усетим… — Той плесна с ръце и въздушната струйка разлюля пламъците. — Ами — добави той усмихнат. — Предполагам, че не съм я обичал достатъчно. Но при всички положения не можех да го направя. Просто не мога да имам дете. Не и след това, което съм виждал.
Настана тишина. Светлините на излитащия от бристолското летище самолет се издигнаха над хоризонта. Двамата погледнаха натам. Може би се преструваха, че не мислят за думата „деца“ и различните значения, които тя имаше за тях. Ребека знаеше, че думата „деца“ е табу за Кафъри. Но въпреки това казваше, че енергията, която той влага в живота, е безсмислена, щом нямат дете. Кафъри я питаше какво точно има предвид, а тя му отговаряше: „Опитите ти да разбереш какво се е случило с Юан и цялата енергия, която влагаш в работата си, не означават нищо. Абсолютно нищо. Всичко това е напразно“. На Кафъри това му се виждаше странно, защото винаги беше вземал работата си на сериозно. Когато обаче си помислеше за дете, си представяше нещо ефимерно, нещо, което лесно може да се изгуби. Представяше си опита да се улови мъглата в шепи.
След известно време Ходещия мъж се изправи тежко на крака. Извади тенекиени чинии от скривалището си и ги занесе до огъня. Изтъркаля консервите навън с пръчка и притисна едната между краката си, за да я отвори с швейцарското си ножче.
— Ще ядем след малко. — Върху челото му се появи пот. Стичаше се по мръсната му кожа и изчезваше в брадата му. — Ще ядем. А след това пак ще поговорим.
Кафъри хвана бутилката с две ръце и погледна мъжа. Разликата във възрастта им беше само десет години, но по някаква причина, вероятно свързана със сайдера, се чувстваше така, все едно е с баща си. Ходещия мъж изсипа храната в чиниите. Ядоха пудинг с месо, малки картофчета и някакви подправки, които Ходещия мъж извади от джоба си. Кафъри не разбра защо се получи така. Може би причината бе в студа или пък във виното, но месото и зеленчуците му се сториха толкова вкусни, че той щеше да помни това угощение до смъртта си. Омете чинията, а след това облиза пръстите си. Ходещия мъж се беше нахранил и го наблюдаваше.
— Е, Джак Кафъри — каза той, — ти заряза онази жена, а сега какво? Тук нямаш ли си жена?
Кафъри се усмихна.
— Не. Нямам.
— Какво се мотаеш тогава?