Зададе си и въпроса дали полицията не е сбъркала. Те мислеха, че нападателят е изоставил колата, когато е видял детето. А какво ще се получи, ако се обърнат нещата? Може би нещо друго, а не присъствието на детето, го е накарало да избяга. А ако е откраднал колата само защото детето е било вътре?
Флий беше обсебена от идеята, че нападателят е отвлякъл детето, а после се е уплашил от нещо. Тя започна да проучва, да задава въпроси и да прави предположения. Запозна се с един деен служител от отдела, занимаващ се с кражби на коли, и го попита какво мисли по въпроса. После получи обаждане от началника си и за първи път трябваше да стои мирно в кабинета му, вместо да си седи удобно на стола. Той бе директен с нея: „Ще ти кажа нещо, а после и двамата ще се престорим, че не съм ти го казал. Марли, осъзнай се и си седни на задника!“.
От този момент тя вече внимаваше. Въпреки че образът на плачещото момиченце често изникваше в съзнанието й, не желаеше повече да се бърка в чуждата работа. Реши, че следващия път, когато й се прииска да си поиграе на детектив, ще се включи в курсовете за сътрудник. Това, разбира се, щеше да означава край на гмурканията. И тъй като никога нямаше да се откаже от тях, продължи да върши работата си — да изважда телата на мъртъвци, да търси пистолетите и ножовете, които са ги убили, и като цяло — да върши черната работа. Едно от нещата, които никога не правеше, беше да търси причините. Никакво любопитство, никакви теории. Това беше закон за нея.
Точно затова, докато караше по тесните пътища в покрайнините на Бат и гледаше кулите на църквите в далечината, тя не се опитваше да отгатне защо две отрязани ръце са били заровени под „Ровът“. Мислеше за Тиг и за това дали само той разбира каква загуба е понесла. Мислеше си дали разбира какво значи да си виновен и дали страда заради това, което бе причинил на онази възрастна жена. През главата й все още минаваха подобни мисли, когато паркираше пред къщата. Нямаше изобщо да се сети за ръцете тази нощ, ако не беше случайното откритие, което направи в кабинета на баща си.
Къщата тънеше в мрак. Само една малка лампа светеше над входната врата. Флий подкара форда по чакълестата алея. Глицинията, която се виеше около лампата, беше разместила камъните над вратата. Флий нямаше пари да наеме мазач, затова преди два месеца се качи на една стълба и се опита да замаже дупките с хоросан. Обаче заради твърде гъстата смес, която беше приготвила, мекият варовик продължаваше да се пука.
Прибра пощата и започна да я преглежда, докато вървеше към кухнята. Най-отгоре беше последният брой на местния бюлетин за недвижими имоти. Виждаше се плашещо заглавие, отпечатано с големи червени букви: „Цените на имотите падат през второто тримесечие на годината“. На първата страница беше залепено розово листче, на което пишеше: „Но ние държим на първоначалната си оферта, разбира се. С най-добри пожелания, Катрин Оскар“.
Преди няколко столетия градината на рода Марли бе принадлежала на съседното имение — Чарлкомб Хол. Сега новите собственици на Чарлкомб — Катрин и Гайлс Оскар искаха да възстановят предишните размери на градината и да имат хубава гледка към долината. Понякога Флий си мислеше, че е разумно да продаде своята част от земята. След инцидента Том не искаше да стои тук, „при призраците“, така че се договориха тя да задържи къщата и да му отпусне заем срещу нейния дял от парите от застраховката, който щеше да бъде изплатен след законно установения срок от седем години. Парите на семейство Оскар можеха да направят живота й много по-лесен.
Но не. Тя смачка вестника и го набута в печката. Нямаше да отстъпи въпреки затрудненията, които изпитваше при поддръжката на къщата. Така запазваше връзката си с детството и макар че това я караше да се чувства уязвима, тя го желаеше. Тук беше родена и израснала. Познаваше всеки сантиметър от терасираните ливади, които се простираха отвъд езерото и се губеха в далечината. Беше свикнала да гледа есенната мъгла в долината и кулите на църквите в Бат, стърчащи над нея.
След като вестникът се запали, Флий събу обувките си и отиде в кабинета на баща си. Изкуствената светлина смразяваше вещите вътре и ги караше да изглеждат неестествено. Кашоните на Кайзер бяха строени в редица под масата. Тя се спря пред рафтовете и прокара пръсти по гръбчетата на книгите. Намери дисертацията на баща си, издърпа я и я отвори. Баща й имаше навика да драска по книгите. Той не ги тачеше, той ги използваше. „Една книга е добра, казваше той, когато читателят я е допълвал.“ От вътрешната страна на корицата имаше драсканици. Тя застана под светлината и ги разгледа. Търсеше нещо, което да прилича на код за сейф.