Выбрать главу

Дъндас коленичи пред нея.

— Какво става?

Тя поклати глава, погледна към краката си и към локвата, която се образуваше около обувките й. Имаше повече часове под водата в сравнение с другите от екипа и ръководеше тези хора, така че това, което направи миналата нощ, беше голяма грешка.

— О, нищо — отговори небрежно тя. — Нищо особено. Както винаги — просто не мога да заспя.

— Все още е зле, а?

Тя му се усмихна, чувстваше как капките в очите й улавят светлината. Освен ръководител на екипа, тя беше и инструктор, а това означаваше, че понякога трябва да влиза във водата — най-долното стъпало в йерархията — и така да дава възможност на другите да ръководят. Дълбоко в себе си не харесваше това. Чувстваше се щастлива само в дни като днешния, когато Дъндас отговаряше за гмуркането. Той имаше пораснал син — Джона, който бе откраднал пари от него и бившата му жена, за да задоволи наркотичния си глад. Той караше баща си да се чувства виновен. Флий също се чувстваше виновна заради брат си Том. Тя и Дъндас имаха много общи неща.

— Да — рече тя, — зле е дори и след толкова много време.

— Две години — каза мъжът и я хвана под ръка, за да й помогне да се изправи — не е много време. Знам обаче какво може да ти помогне.

— Какво?

— Яж от време на време, ей така, за разнообразие. Глупава мисъл, така е, но вероятно помага при безсъние.

Тя му се усмихна леко и се подпря на рамото му, за да стане.

— Прав си. Трябва да ям. Има ли нещо във фургона?

2.

Преди да бъде продадена и ремонтирана, „Станцията“ беше полицейски хангар за лодки. Точно по тази причина новият собственик реши, че няма да е лошо да върне услугата, като позволи на полицията да я използва, когато има нужда. Той им предостави една топла стая в задната част на ресторанта, близо до кухнята. Сега тя служеше за съблекалня на персонала. Дрехите на служителите висяха на куките, а ботушите и чантите им бяха набутани под дългите пейки до стените.

Дъндас отиде да тършува из кухнята, а Флий свали на пода голямата си черна торба и започна да се разсъблича. Смъкна до кръста водолазния костюм и термоизолационната дреха. След това изхлузи костюма до глезените си и се събу. Спря за момент и се взря в стъпалата си. Беше сама и можеше да го направи. Разгледа кожните израстъци между пръстите си и ги разтърка, докато се зачервиха. Ципи. Ципи между пръстите като на жаба. Ще започнат да й викат „Жабче“. Заби нокътя си в кожата между палеца и следващия пръст. Въпреки пронизващата болка, която озари ума й с бяла светлина, тя не спря. Затвори очи и се концентрира върху нея, като позволи на топлината да се разлее по вените й. Според съветника трябваше да покаже краката си на някого и да разкаже цялата история на проблема. Я ми напомни сега? Кога се появи кожата? Не беше ли някъде по времето, когато стана инцидентът?

Тя не ги показа на никого. Нито на съветника, нито на лекар. Предполагаше, че някой ден ще се наложи да си направи операция. Щеше обаче да изчака, докато се появи болка или обездвижване, или нещо друго, което би й попречило да се гмурка.

Чу шум зад гърба си. Бръкна в торбата, извади чорапите и бързо ги обу. Дъндас влетя в стаята. Носеше сандвич с бял италиански хляб, увит с хартиена салфетка на цветчета. Вдигна вежди като видя, че е полуоблечена, само по сутиен, покрила с длани краката си.

— Ъх, може би трябва да наметнеш нещо, а? Заместникът идва, казах му къде сме.

Тя облече една фланелка и започна енергично да бърше косата си.

— А къде е главният?

— Има среща относно операция „Атриум“ и не се интересува от нашата ръчица. Не мисля, че отделът за тежки престъпления ще се занимава с това. Той си тръгна преди двадесет минути.

— Чудесно, и без това не го харесвам — каза тя и се замисли за отминалия инструктаж. Главният разследващ детектив не беше неприятен, но тя все още помнеше изражението на лицето му, когато я видя за първи път на един инструктаж преди три години. Както и другите детективи, той беше потиснат от факта, че вместо някой с поне малко авторитет, който да отговаря компетентно на зададените въпроси, получава една двадесет и шест годишна кльоща с много коса и наивни сини очи, които поставят под съмнение способността й да си открие банкова сметка, камо ли да извади труп от дъното. Хората с висок ранг почти винаги се държаха така с нея. Отначало това я амбицираше. Сега вече я дразнеше.

— Е? Кой му е заместник? Някой от Кингсууд? — попита тя и остави кърпата.