— Съжалявам — каза той. — Кое да е от значение?
— Това, че е африканец. Може би има нещо общо с тези ръце и с това, че са заровени толкова близо до входа на ресторанта му.
Кафъри се засмя. Зачуди се дали не го будалка.
— Шегуваш се, нали? Сигурно трябва да отгатна какво искаш да кажеш.
След няколко секунди лицето й се проясни и тя промърмори:
— Не е моя работа. — Почеса се разсеяно по главата. — Но се опитвам да разбера как ръцете са се озовали под ресторанта.
— Едва ли трябва да мислим за нещо друго, освен за неуредените сделки с наркотици в района. Не мисля, че мястото е от значение за разследването.
— Нима?
— Ще се насочим към жертвата. От дълго време е наркоман и има проблеми със закона. От единствените показания, които взехме днес, става ясно, че силно се е изплашил от нещо. Бил е на среща с други наркомани, опитвал се е да се изчисти. Тогава е станало. В момента се работи по въпроса. Трябва да се проверят тези места и аз мисля… — Той не се доизказа. Изражението на Флий се беше променило. Очите й гледаха безизразно. Кафъри се зачуди дали да не я попита какво я притеснява. — Мисля, че ключът към разрешаването на случая е в тях. — Тя продължаваше да го гледа втренчено. — Какво има? Защо ме гледаш така?
— Нищо — отговори Флий. — Не трябва да ти се меся. — Отстъпи назад, но не отделяше очи от него, сякаш очакваше нападение. След това се отдалечи, извади мобилния си телефон и започна да пише съобщение.
Кафъри беше чувал, че тийнейджърите имат силно развити палци, защото пишат много съобщения. Прииска му се да й каже нещо по този въпрос.
— Флий?
Тя спря и бързо мушна телефона в джоба си. Държеше се така, като че ли са я хванали да върши нещо нередно.
— Да?
— Аз съм нов тук. Не познавам района.
— Знам.
— Бих искал да получа някои съвети. По отношение на Бристол. — За да не си помисли, че я кани на среща, той бързо добави: — Търся градина. Чудех се дали можеш да ми кажеш къде мога да намеря добра градина.
Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че тя погледна към ръката му. Към безименния му пръст.
— Ще поразпитам наоколо — отвърна. — На каква възраст е… детето ти?
Кафъри се усмихна. Заради абсурдната грешка и заради факта че все още няма деца.
— Не — каза той, — нямах това предвид. Исках да кажа градина с растения. За луковици.
Съобщението, което изпрати, беше за Тиг. Флий не можеше да мисли за друго, освен за снимката в книгата и за заровените под ресторанта ръце. Затова се опита да убеди Тиг да я запознае със собственика на „Ровът“. Въпреки че отначало той беше ужасен и говореше развълнувано за професионална етика: „Моята и твоята етика, Флий“, накрая все пак каза с неохота, че ще види какво може да направи, и я помоли да дойде, за да поговорят. Тогава обаче Кафъри й каза за Мелоус и тя се разтревожи.
При положение че полицията следеше хората, които помагат на наркоманите, рано или късно щяха да попаднат на Тиг. А какво щеше да стане, когато разберяха, че Тиг познава собственика на „Ровът“? Освен това той щеше да реши, че тя ги е насочила към него. Очертаваше се голяма гадост. А ако Мелоус бе ползвал услугите на „Улеснения за потребителя“ — фирмата на Тиг, тогава наистина ставаше мазало. След като скочи в колата и написа следното съобщение: „Здравей Тиг, идвам след час“, тя си помисли, че Кафъри не изглежда заинтересован от думите й. Защо ли не прояви някакъв интерес по отношение на произхода на собственика? Флий беше абсолютно сигурна, че някой трябва да обърне внимание на този факт.
Центърът, в който Тиг провеждаше срещите, представляваше една викторианска сграда — почистено и ремонтирано бивше училище. На пода имаше ламиниран паркет, а тоалетните бяха пригодени за инвалиди. Когато Флий пристигна, срещата вече беше приключила. Тиг беше сам в ечащата сграда. Носеше черен пуловер и камуфлажни панталони, заврени в ботушите, а под мишница стискаше купчина папки.
— Е? — попита тя, щом тръгнаха към малкото му офисче, което миришеше на нови килими и почистващи препарати. Тя вървеше бързо, защото се опитваше да не изостава от него. — Говори ли с приятеля си? Със собственика?
— Да — каза той и метна папките на бюрото. Седна на един въртящ се стол и сплете пръсти върху корема си. Усмихна й се по начина, по който би се усмихнал на кандидат за работа.