Лицето на Тиг стана безизразно. Последва дълго мълчание, след което той сви рамене и попита:
— Какво трябва да кажа сега? Показваш ми снимката на някакъв тип и какво?
— Не си ли виждал този човек?
— Не, а трябва ли?
— Не е ли твой клиент?
— Не.
Тя въздъхна и се подсмихна леко. Вече се чувстваше по-добре.
— Супер. Поне едно нещо да е наред днес — прошепна съвсем тихо.
Прибра снимката в чантата, а след това посегна към якето си. Точно тогава се чу звънецът на входната врата.
19.
Кафъри стоеше пред обществения център на Менготсфийлд. Чувстваше се уморен и го боляха краката. Докато чакаше някой да му отвори, той мушна два ибупрофена в устата си и ги глътна на сухо. Искаше му се да изпуши една цигара, а след това да си полегне. Или да отиде при някое от момичетата. Всичко друго, но не и това. Не му се говореше повече с хора, които се занимават с наркомани.
Следобедната среща в управлението се беше превърнала в безплодно упражнение по управление на човешките ресурси. Сега, когато наркотиците влизаха в уравнението, цялата пара на разследването отиваше в свирката. По време на срещата той гледаше пръскачките и поддържаните тревни площи пред управлението. Слушаше с едно ухо началника си и си мислеше за четиридесетте човека, двайсетте района и седемнайсетте центъра за наркомани, които трябваше да се проверят. Духът му леко се повдигна, когато разбра, че има съобщение във връзка с влакната, открити под ноктите на Иън Мелоус. От лабораторията в Чепстоу съобщаваха, че подкрепят резултатите, получени в Портисхед, и влакната наистина са от килим. Искаха да извършат газова хроматография, за да дадат повече информация.
След известно време някакъв мъж отвори вратата. Ръководителят на центъра за наркомани — Томи Бейнс — беше на около тридесет години, имаше обработена с лазер татуировка на врата и обръсната глава, която според Кафъри сигнализираше за агресия, настояща и минала. Едното му око не беше в ред, вероятно заради побой. В момента, в който показваше полицейската си карта, на Кафъри му се стори, че в очите на Бейнс проблесна гняв. Като че ли мъжът виждаше някой свой стар познайник, който, въпреки че беше обещал да не го безпокои повече, отново чука на вратата му. Приличаше на човек, чиито занимания са били прекъснати. За момент Кафъри се зачуди дали не се намесва в нещо лично. Мъжът го покани да влезе и заключи вратата. Кафъри чувстваше, че не са сами в сградата. Някъде из стаите се криеше и друг човек. Може би жена? Струваше му се, че усеща позната миризма. Запомни разположението на вратите, докато вървяха по коридора.
— Можеш да ме наричаш Тиг — каза Бейнс, след като влязоха в офиса. — Получих този прякор в затвора. Не ме питай защо. — Той взе купчина листи и ги сложи в копирната машина. Не поглеждаше към Кафъри и като че ли не се интересуваше много от него. Може би беше свикнал на вратата му да чукат ченгета. — Имаме затруднения в момента. Нямаме постоянни спонсори, така че се справяме с помощта на даренията и таксите, които успяваме да вземем от клиентите. На практика обаче почти никой от тях не може да плаща. — Говореше премерено, като внимателно обмисляше всяка дума. — Аз се занимавам с всичко. Аз съм попечителят, единственият съветник и човекът, който се занимава с поддръжката. — Вдигна ръка, за да стане ясно, че говори за сградата. — Този център е един от спонсорите ни. Разполагам с шест часа седмично. — Взе листата от копирната машина и ги сложи в прозрачна папка. Погледна към вертикалните щори, към синия килим и евтиното бюро. — Да, това е служебното помещение, с което разполагам. Занимавам се и с една програма в Кейншам, но като цяло движа нещата от апартамента на майка ми. Голяма сладурана е майка ми.
Навън беше започнало да се стъмва. Ако се изключеше офисчето, старото викторианско училище изглеждаше пусто. Кафъри постави ръка на един стол и попита:
— Може ли да седна? Ще ми отделиш ли няколко минути? Не бързаш за никъде, нали?
Тиг се поколеба. Очите му се стрелнаха за кратко към вратата и Кафъри отново си помисли, че вероятно в тъмната сграда има още някой. Недовършена работа. Е, няма да избяга. Тиг направи жест към стола и каза:
— Разбира се. Сядай, ще направя чай.
Кафъри седна и загледа как Тиг прави чай, избърсва чашите със зелена хартиена кърпа и претърсва шкафчетата за бисквити. Докато чакаше, Кафъри извади тефтерчето си и снимката на Моси. Постави я на бюрото с лицето надолу. Този тип разпити направо го подлудяваха. Хората, които се занимаваха с наркомани, винаги увъртаха. Когато полицията ги питаше за клиентите им, те се държаха така, все едно трябва да дават кръв. Какъв им бе проблемът? Какво разбират те от конфиденциалност? При доброволците беше по-лесно, не бяха толкова тесногръди, но дори и те не даваха информацията безплатно.