— Тази работа не те ли изморява? — попита Кафъри, когато Тиг му подаде чаша чай. — Не ти ли се иска да им кажеш да се разкарат?
Тиг се ухили. Нави ръкавите на пуловера си и седна. Кръстоса крака, а след това подпря чашата си върху тях.
— Виж какво, приятел. Знам какви сте вие, полицаите. Изобщо не ви пука какво мисля за клиентите си. Не си дошъл тук за това. Така че казвай защо си дошъл? Какво искаш да знаеш?
Кафъри не отговори. Погледна Тиг право в очите. Болното му око изглеждаше сивкаво и замъглено. Почти като гаден лондонски ден. За момент се почувства дезориентиран. Въобще не можеше да прецени човека пред себе си. Обърна снимката на Моси и я подаде на Тиг.
— Познаваш ли го?
Тиг не бързаше. Внимателно постави чашата си на бюрото и се приведе напред, за да вземе снимката. Докато я разглеждаше, като че присви леко очи. Сякаш бе очаквал да види точно тази снимка.
— Не — каза той и примижа, приближавайки снимката към лампата. — Съжалявам, приятел. Никога не съм го виждал.
Подаде снимката на Кафъри, но той не я взе, а продължаваше да го наблюдава.
— Сигурен ли си, че не го познаваш?
— Сто процента. Никога не съм го виждал. Ето, вземи си я.
Кафъри изчака още секунда. Опитваше се да надникне в замъгленото око, да види потрепване или присвиване на зеницата, нещо, което да му подскаже, че мъжът лъже. Нищо. Само тази странна уравновесеност, която не знаеше как да интерпретира.
Най-накрая взе снимката и я прибра в папката си. Замисли се за следващия въпрос, който трябваше да зададе. Мразеше го, защото знаеше до какво ще доведе. Точно по тази причина си представи момичетата край пътя и заниманията, на които можеше да се отдава в този момент. За да забрави. Прииска му се да въздъхне, но вместо това извади ръката си от папката и попита:
— А мислиш ли, че някой от твоите клиенти би го разпознал? Може би е добре да поговорим с тях?
Тиг изпръхтя и го погледна с поглед, който Кафъри познаваше отлично от дългите години, прекарани в Югоизточен Лондон.
— Няма смисъл да ти говоря за конфиденциалността на клиентите. Тя стои в основата на дейността ни. С нас е свършено, ако започнем често да си сътрудничим с полицията.
— Да. Знам. Но… — Кафъри говореше бавно и изучаваше дланите си. Сякаш повече се интересуваше от тях, а не от думите си. — Знаеш ли какво си представям?
— Какво?
— Представям си твоето бъдеще, Тиг. Представям си твоето бъдеще и стъпките, които трябва да предприемеш, за да го промениш. А освен това си представям всички тези хора навън, всички тези хора, на които може да се случи същото нещо. Тези бъдещи жертви… — Замълча, за да придаде тежест на думите си. Те бяха най-мощното средство, с което разполагаше — прехвърлянето на отговорността. — Може би някой, когото обичаш. Представям си ги щастливи, създали семейство, деца. А след това виждам другата страна. Виждам ги убити, осакатени, с отрязани ръце. С ножовка. От тези, които се продават в железарията. Какво бъдеще е това?
Той видя, че Тиг се огъва. На челото му се беше появило бяло петно. Сякаш кръвта му беше замръзнала.
— Виж какво — каза Тиг. — Нося отговорност за тези хора.
— И за тяхното бъдеще. Този мъж на снимката е като повечето от клиентите ти, има подобен начин на живот. Това значи, че същото може да се случи и с някой от тях.
— Не мога да позволя тук да идват полицаи. Клиентите ми ще загубят доверие в мен.
— Решението е твое. Само ти можеш да решиш кое е правилно.
Замълчаха.
— Добре тогава — рече Тиг най-накрая. — Ако ми оставиш снимката, ще я покажа на момчетата. Може пък да излезе нещо.
— Мога ли да разчитам на теб? — Кафъри продължаваше да играе играта си. — Бъдещите жертви… могат ли да разчитат на теб.
— Слушай, приятел, обещавам ти. Ясно? Давам ти обещание, а ти ако искаш, го приемай.
Кафъри отново извади снимката и му я подаде. Лицето на Тиг беше напрегнато, но сдържано. Той взе снимката и я сложи в копирната машина. Стоеше с гръб към Кафъри, който в това време преценяваше дали да зададе още въпроси. На пода до копирната машина имаше чанта, върху която беше преметнато яке. Надписът върху якето му се стори познат. Мислите му се рееха в различни посоки, когато Тиг попита: