Мъжът, който отвори вратата, имаше сериозен вид и изглеждаше леко разтревожен. Беше слаб, с късо подстригана посивяла коса. Кожата му беше много тъмна, сякаш поръсена със ситна пепел. Носеше непретенциозно облекло — тънки панталони и бледозелена карирана риза с навити ръкави. Кожата над китките му блестеше като намазана с масло.
— Господин Мабуза — каза Тиг и протегна ръката си. — Благодаря ви, че ме приехте. Късно се обадих, знам.
Мабуза се усмихна насила.
— Не се тревожи, стари приятелю. — Пое внимателно ръката на Тиг и с деликатно движение я разклати. После наклони глава към Флий. — Аз съм Гифт Мабуза. А вие сте?
— Това е Флий, моята… моята приятелка. Надявам се, че нямате нищо против.
Моята приятелка? Кога пък станах такава? Мабуза гледаше към нея, така че тя свали слънчевите си очила и протегна ръка да се здрависа. За миг й се стори, че някаква сянка прекоси лицето му, но той леко пое подадената ръка и я стисна. Това остави неприятно усещане у Флий.
— Влизайте — каза той някак вдървено. Акцентът му почти не се долавяше, като при Кайзер. Говорът му изглеждаше някак неестествено книжовен. — Влизайте, влизайте.
Веднага щом влезе в къщата, Флий усети някаква тежест върху раменете си. Сякаш мракът изсмукваше енергията й. Вътре миришеше на стари манджи, на тъга. Мабуза ги въведе в дневната и отиде да направи кафе. След няколко секунди очите на Флий свикнаха със светлината и тя видя, че интериорът е подобен на този в евтините хотели — месингови украшения по стените, лилави килими, кичозни канапета и наредени в редица бродирани възглавници. В помещението имаше няколко декорирани абажура, а върху телевизора беше поставен малък евтин часовник. От двете страни на камината стояха керамични кученца, между които беше разположено дървено разпятие. Флий се приближи до камината и разгледа кръста, като си мислеше, че в него има нещо странно, но не можа да определи какво.
— Харесва ли ти? — Тя се стресна. Мабуза стоеше до нея. Върху подноса, който държеше, имаше чаши и каничка кафе. Очите му поглеждаха ту към кръста, ту към лицето й. — Много хубаво дърво, нали?
— Да — каза тя. Лицето й остана безизразно. — Много хубаво.
— Ще излизам след двайсет минути. — Той остави подноса и се наведе, за да налее кафе в тънките чашки от китайски порцелан. Флий седна на канапето, а Мабуза постави една чашка пред нея. Тиг се настани в кожен фотьойл и отпусна ръце на облегалките. — С жена ми ще ходим на църква, така че, приятели мои, за съжаление няма да можем да говорим цяла нощ.
— Да, разбира се — отговори Тиг и придърпа леко нагоре камуфлажните си панталони. Наведе се напред и опря лакти на коленете си. — Няма да ви задържаме.
— И сега трябва да ти кажа нещо — продължи Мабуза. — Не знам защо си дошъл, но се опасявам, че ще останеш разочарован от срещата ни, приятелю. Днес повече от всякога се страхувам за бизнеса си. — Той събра длани като за молитва и насочи пръстите си към Тиг. — Въпреки огромното ми желание да помагам, ще огранича благотворителната си дейност.
Флий мълчеше, докато мъжете говореха за благотворителност. Започна да си играе с лъжичката, но погледът й се плъзна към дървения кръст, а след това към шкафовете и стените. Опитваше се да определи кое точно я притеснява. В нишата на стената имаше осветена с малка лампичка картина. На нея беше изобразена котка, търкаща с лапи муцуната си. Картината не се връзваше с останалите предмети в помещението. Флий я разгледа и се зачуди дали това я безпокои. Или пък прозорецът и тежките завеси, които спираха светлината? Или раираните тапети, залепени над цокъла с цвят на охра? Забеляза, че върху цокъла има лек гланц, и се опита да определи местата, на които е бил почистван, местата с по-блед цвят. И изведнъж се досети. Причината не беше нито в стените, нито в завесите, а в килима.
Тя се втренчи в него и пулсът й се ускори. Килимът беше леко запрашен и имаше твърде дълъг косъм, но иначе изглеждаше съвсем обикновен. С изключение на едно нещо. Цветът. Беше лилав и леко биеше на розово. Влакната по намерените ръце бяха със същия цвят.
— Флий! — каза рязко Тиг и тя стреснато се изправи. Мабуза й предлагаше бисквити.
— Съжалявам — рече тя с пресъхнала уста. — Малко съм…
— Отнесена — рече Мабуза. — Така се казва, нали?
Тя погледна бисквитите, а после лицето на африканеца. Това ли бе човекът, който бе отрязал ръцете на наркомана? Тук, в тази стая?