— Не разбирам нищо от благотворителност. Не е по моята част.
— Не се извинявай. Искаш ли бисквитка? — Той се усмихна и посочи чинията. — Тези жена ми ги направи, но другите са от магазина.
— Благодаря. — Флий се приведе напред. В едната си ръка държеше чашката и чинийката. Докато се колебаеше, мислейки за килима и тежките завеси, тя постави пръста си на ръба на чинията и я бутна леко надолу.
Мабуза се опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му и падна на килима. Бисквитите се разпръснаха. Флий бързо остави чашата си на масата и възкликна:
— По дяволите, нека аз, оставете.
Преди Мабуза да реагира, тя избута масичката и се отпусна на колене, за да събере бисквитите. Натрупа ги върху чинията, а след това започна да събира трохите.
— Толкова съм непохватна. — Вдигна глава, погледна двамата мъже и се усмихна глуповато. — Непохватна и глупава.
След като почти изчисти килима, тя си пое дълбоко дъх. С лявата си ръка събра последните трохички, а с дясната стисна няколко влакна и дръпна здраво. Чу се лек шум от скъсване, но тя продължи да гледа мъжете и да се усмихва. След това рязко се изправи, вдигна чашата си и седна на канапето, като смачка откъснатите влакна и ги скри в лявата си ръка.
Двамата мъже не казаха нищо, само я зяпаха. Тя започна да говори, за да прекъсне неловкото мълчание.
— Откъде сте, господин Мабуза? — Думите изхвърчаха от устата още преди да се усети. Насили се да задържи усмивката върху лицето си. — Тиг ще ви каже — промълви, като се опитваше да прикрие вълнението си, — че съм най-любопитното същество на света. Извинете ме.
— Не се извинявай. — Мабуза наклони глава и се усмихна вежливо. — Не са нужни никакви извинения. Аз съм от Южна Африка. Благодаря, че ме попита.
— Южна Африка?
— Знаеш ли къде е?
В главата й изникнаха образи. Тя си представи тъмна, студена вода и пустиня, в която ехтят писъци.
— Не — отговори тихичко Флий. — Не съвсем.
— Знам за какво си мислиш. — Бялото на очите му беше леко жълтеникаво, сякаш страдаше от жълтеница.
— Така ли? И за какво си мисля?
Мабуза се усмихна.
— Мислиш, че съм чернокож. Мислиш си, че единствените южноафриканци, които си срещала, са бели, докато аз, за голяма изненада, съм чернокож.
— Точно така — каза тя, като не отделяше очи от неговите. — Точно за това си мислех.
— Аз съм един щастлив черен южноафриканец, повярвай ми.
Мабуза издържа втренчения й поглед и тя се почувства неловко. Струваше й се, че я е видял да дърпа килима и сега се опитва да я сплаши, да я накара да си признае. Мабуза пак заговори. Очите му бяха вперени в нейните, сякаш се опитваше да придаде тежест на всяка от думите си. Отначало тя не разбираше нищо, чуваше само блъскането на сърцето си. Впоследствие осъзна, че той разказва историята си — как се е родил в Йоханесбург; как белите собственици на нефтодобивната компания, за която работел, искали да изглеждат добре в очите на обществеността и да запълнят квотите си, поради което взели един мотокарист и бързо го издигнали до длъжността изпълнителен директор. Гифт Мабуза така и не взел дори едно самостоятелно решение за трите години, през които бил изпълнителен директор. Прекарвал времето си в офиса, играел покер по интернет и подписвал чекове. След това пресата разкрила далаверата. Мабуза взел заработените пари и дошъл в Англия, където отворил „Ровът“.
— И така — каза той, — скъпа моя нова приятелко. Кажи ми какво знаеш за страната ми?
— Много малко.
— Виждаш ли, затова се чудя какво мисли английската полиция за страната ми.
— Моля?
— В ресторанта ми се случват ужасни неща. Сигурен съм, че сте чули по новините. Полицията интервюира персонала и възпрепятства бизнеса ми. Не ме пускат дори да вляза в ресторанта. Не знам кое е чудовището, което е поставило проклетото нещо под вратата ми, но аз съм достатъчно опитен и зная, че това е саботаж. — Той разтвори длани, протягайки ръце напред. — Ти виждаш цвета на кожата ми. Чуваш гласа ми. Аз съм африканец, Флий, а с африканците всички се държат като с прокажени.
Флий подсмръкна, след това опипа дънките си, преструвайки се, че търси кърпичка. Мушна лявата си ръка в предния джоб и пусна влакната от килима. Извади я и я положи върху бедрото си. Очите на Мабуза проследиха всяко нейно движение.
— Виждаш ли — каза след известно време той. Очите му се задържаха върху ръката на Флий. — Не съм желан от това общество и затова някой… — Той направи пауза, а после повтори последната дума. — Някой е поел ужасния риск да ме дискредитира. Но… — Усмихна се неочаквано. Зъбите му бяха бели, а един от тях липсваше, вдясно от кучешкия. — Враговете ми са направили голяма грешка. Това е смешно. Никой не може да ме сочи с пръст. Аз не съм дивак.