— Беше ми приятно да се запознаем — каза тя на Мабуза, но го подмина, без да му стисне ръката. Отправи се директно към вратата, като не обърна никакво внимание на Тиг, който вървеше зад нея. — Благодаря ви, не ни изпращайте.
Вървеше бързо, със скръстени пред гърдите ръце, и въпреки че беше топло, трепереше. Олекна й, щом се озова навън. Беше видяла достатъчно и се канеше на сутринта да отиде право при Джак Кафъри.
— Хей! — След известно време Тиг я настигна. Хвана я за ръката и я извъртя към себе си. — Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?
— Той знае коя съм, Тиг. — Тя прокара пръсти през косата си и го изгледа ядосано. — Не разбра ли? Не видя ли как ме гледа? Толкова странно!
— Единственото странно нещо е, че го накара да говори за случая с ръцете. Това е странното.
— Не съм го карала. Той искаше да говори. Освен това в тази къща става нещо лошо.
— Флий, Флий. — Тиг я побутна напред, за да се отдалечат от къщата на Мабуза. Беше почти седем часа вечерта, но небето все още синееше. Покрай тях минаваха аудита и мерцедеси. Бизнесмените, които живееха в района, се връщаха по домовете си. Някои се заглеждаха в тях. Един паркира колата си, свали слънчевите си очила и започна да ги наблюдава. — Флий, не мислиш ли, че се държиш като параноичка? От самото начало изглеждаше притеснена. Личеше си, че не се чувстваш комфортно. Въобразяваш си разни неща.
— Не си въобразявам начина, по който се пулеше в мен, когато ме попита какво си мисли полицията.
— Флий, не казвам, че го познавам добре, но знам, че не действа подмолно. Той не е непочтен.
— О, така ли? — Тя съвсем не бе убедена. — Сигурен ли си?
— Да — отговори той и се отправи към колата. — Сигурен съм.
Тя изчака за момент, като го гледаше как се отдалечава. Сърцето й все още биеше учестено. Непознатият мъж загуби интерес и насочи дистанционното към вратата на гаража си. Флий нямаше какво друго да направи, затова последва Тиг и извади ключовете от колата. Отвори вратите, а след това седна на шофьорското място и въздъхна.
— Трябва да ти кажа нещо — започна тя и дръпна колана. Все още усещаше върху дланта си мазния слой, оставен от ръката на Мабуза. — Те няма да ходят на църква тази вечер. Не и на църква, която ти или аз бихме посетили.
— Хайде стига бе! Какви ги говориш?
Тя погледна към къщата — съвсем обикновена на пръв поглед. Замисли се за сенките, които й се стори, че минават в основата на ламперията. За жената, която търсеше нещо под леглото, и за страха, изписан на лицето й. За разпятията. В един момент разбра какво не бе наред с къщата.
Обърна се към Тиг. Очите й смъдяха.
— Казвам ти, Тиг, тези хора не са християни.
21.
В осем часа, когато Кафъри се прибра в офиса, хората от информационния отдел си бяха тръгнали. Един от подчинените му поиска допълнителна работа, така че Кафъри му каза кои центрове за наркомани провеждат срещите си вечер. Скоро управлението съвсем опустя.
Кафъри се радваше на тишината и се помота още малко, като се опита да свърши нещо полезно. Прочете съобщенията си, прегледа автобиографиите на някои от новите детективи и без особен ентусиазъм започна да претърсва полицейската информационна система. Пусна търсене в свидетелските показания, като за ключови думи използва „река“ и „малолетен“. Когато написа „ексхибиционист“, на екрана изскочиха огромно количество резултати. Операторът от информационния отдел беше прав — приблизително хиляда мъже от Бристол имаха навика да показват интимните си части пред местните момичета. Кафъри нямаше желание да се занимава с подобен списък.
Отиде до прозореца, дръпна щорите и в този момент го връхлетя необяснимо униние. Арабската месарница отсреща беше затворена, но ресторантчето за бързо хранене до нея още работеше. Кафъри си погледна часовника. Осем и половина. Сравнително рано. Слънцето обаче скоро щеше да залезе, а това означаваше, че момичетата скоро ще застанат покрай пътя. Ръката му стисна силно щорите. Трябваше да излезе, за да не ги счупи. Извади мобилния си телефон и набра номера, който Флий му беше дала — на някакъв стар приятел на майка й, който движел бизнеса си от вкъщи.
Телефонът звъня дълго и Кафъри беше на път да се откаже, когато градинарят отговори на обаждането. Обясни му, че лилавите минзухари са малко демоде и не се срещат често, но би могъл да поръча известно количество от тях. Кафъри трябвало обаче да отиде в Бишъп Сътън, за да си ги вземе, защото фирмата му не извършвала доставки. Докато говореха, мъжът попита как е „милата Флий“. „Не е ли истинска трагедия това, което се случи с бедното момиче? А няма още трийсет!“ Кафъри започна да почуква с пръст по бюрото — не му харесваше, че не знае историята, за която всички други бяха в течение — и отговори: „Мисля… мисля, че като се има предвид случилото се, тя се справя добре. Ще й предам много поздрави“.