Мабуза се мръщеше.
— Какво искате да кажете? Въпрос ли ми задавате?
Кафъри се престори, че обмисля думите му.
— Прав сте. Това не е съвсем по правилата, нали? Особено като се има предвид колко време е нужно на лабораториите в наши дни. Нали разбирате, трябва да дам експресна поръчка за тези влакна и дори тогава резултатите ще дойдат чак в края на деня. — Кафъри погледна часовника си и поклати глава, сякаш беше разочарован от мудността на полицията. — Пак добре че с другото се справиха по-бързо.
— Моля?
Кафъри разпръсна с пръст листата и се намръщи така, сякаш се опитваше да разреши сложен ребус.
— В къщата на Дламини имаше гърне. Глинено гърне. Виждали ли сте го?
— Гърне? Какво гърне?
— Ето толкова голямо. С капак. Е, то не е нищо особено, но се стреснах от това, което лабораторията откри в него.
Мабуза отвори уста, за да каже нещо. След това я затвори. Погледна към Кафъри, а после към листата на бюрото му. Колебанието му продължи само секунда, но в тази секунда се случи нещо, от което на Кафъри му се прииска да се усмихне.
— Да — каза бавно той, като гледаше Мабуза в очите. — Намерихме кръв. Човешка кръв. Тази сутрин потвърдиха чия е. Искате ли да ви кажа, или вече знаете?
Мабуза преглътна. На челото му се беше появила пот.
— Не — каза притеснено той. — Не знам.
— Кръвта е на Иън Мелоус. — Той потропа по листа с показалеца си. — Знаете това име, разбира се. Това е нещастникът, чиито ръце намерихме под вашия ресторант. Пише си черно на бяло. Иън Мелоус. — Спря да говори и се усмихна. — Странно съвпадение, бих казал.
Мабуза извади една кърпичка и започна да бърше челото си. На няколко пъти погледна към вратата. Явно вече не искаше да сътрудничи. Кафъри веднага усети това. Според инструкциите бе дошло време за бързите въпроси. Трябваше да го притисне.
— Господин Мабуза — каза Кафъри, — какво е отношението ви към наркотиците? Ако някой от служителите ви каже, че има проблем с хероина, какво бихте предприели?
Мабуза примигна. Не беше очаквал този обрат.
— Моля? Ако някой от служителите ми има проблем с наркотиците?
— Да. Как бихте реагирали?
— Те са същински дявол, господине. Наркотикът е дявол.
— Затова ли давате двайсет хиляди лири на година за благотворителност? Или така плащате по-малко данъци? — Кафъри вдигна друг лист. — Банково извлечение — обясни той. — Открили са го в къщата.
Мабуза свали кърпичката.
— Вие се занимавате с финансовите ми дела?
— Разрешихте ни да претърсим къщата.
— Но не съм разрешавал да правите това.
— Спонсорирате най-малко петдесет доброволни организации за борба с наркоманията. — Кафъри се приведе напред. — Не е без значение колко пари им давате. Иън Мелоус е бил клиент на такива организации. Употребявал е хероин. Знаехте ли го?
— Защо се интересувате на кого давам пари?
— Поддържате връзка с тези организации, защото са добър източник на жертви, така ли? Уязвими хора, които никой няма да потърси.
Мабуза мушна кърпичката в джоба си и стана. Беше слаб и нисък, но яростта на лицето му за миг го накара да изглежда по-едър.
— Не съм докосвал това момче. Не знам как ръцете му са се озовали под входа на ресторанта ми. — Взе сакото си и започна да се облича. — Време е да си ходя.
— Моля, моля, седнете. Не искам да се стига твърде далече. Просто сега сме доста изнервени.
Мабуза обаче закопчаваше сакото си и оправяше ръкавите си с резки движения.
— Вие ме обидихте. Време е да си ходя.
Кафъри опря длани върху масата и тихо каза:
— Ако се опитате да напуснете, ще се наложи да ви арестувам.
Мабуза замръзна. Детективът, който седеше в ъгъла, се беше изправил и се готвеше да изпълни нареждането.
— Не ви разбрах. Какво казахте? — прошепна Мабуза.
— Казах, че няма да имам друг избор, освен да ви арестувам. Уважаван бизнесмен. На местните вестници ще им хареса.
Мабуза се опули. Устните му изглеждаха лилави. Кръвта му сякаш бе спряла да циркулира.
— Другият вариант е да продължим спокойно разговора си. Да ни сътрудничите. Не е нужно никой да разбира.
Мабуза дълго обмисля предложението. Детективът стоеше зад него и го чакаше с наклонена на една страна глава. Мабуза седна отново със сведен поглед, сякаш нямаше сила да вдигне очи. След малко заговори кротко: