— Знаете ли за сина ми?
— Не — отговори искрено Кафъри и разтвори длани. — Не, не знаем. — Разгледа посивялата коса на Мабуза. — Защо? Какво за сина ви? Наркоман ли е?
— Беше — отговори Мабуза. — Той беше наркоман. Излекува се. — Въздъхна тежко. Изглеждаше смазан от живота. — Беше му много трудно, когато дойдохме в тази страна. Изключително трудно. Не очаквахме расизмът тук да е такъв. Казваха ни друго в Южна Африка. Расизмът тук идва от неочаквани места — от хората с карибски произход. Съучениците на детето ми са такива. На външен вид са същите като него. Синът ми е добро момче. Много е кротък и затова децата, с които общуваше, се опитаха да го пречупят. И за момент успяха. — Мабуза изглеждаше потънал в спомени. — Един човек му помогна. Доброволец. Ако не беше го направил, синът ми щеше да е вече мъртъв.
Кафъри мълчеше. Настроението му бавно се скапваше. Да, историята за сина му изглеждаше леко преувеличена, но изражението и поведението на африканеца подсказваха, че темата за наркотиците ще вкара разследването в задънена улица. Банковите извлечения бяха просто съвпадение.
Стана, отиде до прозореца и вдигна щорите. По улиците имаше много ученици. Играеха си, бутаха се и се смееха.
След като откриха банковите извлечения, Кафъри веднага извика двама от подчинените си, които в момента посещаваха отново двайсетината организации, посочени в тях. Това вече му се струваше безсмислено, излишно прахосване на енергия. Вероятно трябваше да заложи на влакната от килима. Един от служителите беше обещал да ги донесе в стаята за задържани веднага щом излязат лабораторните резултати. Може би точно това трябваше да направи — да изчака, а после да закове Мабуза с влакната. Понякога факсът идваше в четири следобед. Още половин час.
Точно когато се канеше да се обърне, в съзнанието му се появи лицето на Ходещия мъж. „Ти търсиш смъртта, Джак Кафъри. Ти търсиш смъртта“. Пусна щорите и разтърка очи, за да прогони образа на бившия затворник. Обърна се и погледна Мабуза. Той седеше приведен на стола си и отново чоплеше пластмасовата чаша. „Толкова е нервен, помисли си Кафъри. Очевидно не разбира, че всичко това няма значение. Наистина няма. Няма значение какво се случва и с какво се занимаваме, защото всички умираме. Аз умирам и ти умираш, Мабуза. Ти ще умреш и всичко, което си сторил, ще умре заедно с теб.“
34.
10 май
Това е земя на ужаса, място, където се вършат немислими, неописуеми неща. Място, където телата на изчезналите момченца биват изхвърляни в пустошта. Одрани, с отнети органи. Един бъбрек донася двеста лири, едно сърце — четиристотин. Мозъкът или половите органи могат да достигнат цена от четири хиляди.
— По-скъпи са децата и белите хора — казва Скини. — Белият човек е по-способен. Постига по-големи успехи в бизнеса.
Моси дълго време не може да възприеме това. Нещата обаче бавно и постепенно започват да се подреждат в главата му. Първо, това място. Изглежда, че оттук се ръководи цялата операция. Моси няма представа къде се намира. Всичко, което си спомня, е, че е излязъл от колата и е бил преведен през няколко врати. Дори не знае дали все още е в Бристол. Второ, разбрал е, че някакви хора купуват нещата, които чичото взима от жертвите си. Според Скини това са африканци, които живеят тук, но не са забравили традиционните си вярвания. Трето, записите. Чичото ги прави, за да запише болката. Моси непрекъснато мисли по този въпрос, защото Скини му е казал, че чичото не прави записите за себе си.
Да, истина е. Чичото обича да гледа мъчения. Нещата обаче не спират дотук. Записите са средство, доказателство пред клиентите, потвърждение, че жертвата е жива. Това направо смразява Моси, защото: „Колкото са по-силни писъците, толкова по-добро е лекарството…“.
— Кръвта, която ти взехме — казва Скини една нощ. — Той я продава на части. Държи я в хладилника.
— Това е адски противно — казва Моси с пресипнал глас. — Адски противно. За какво им е човешка кръв? Проклети вампири!
— Просто я държат вкъщи. Пази ги от дяволи.
— Дяволи?
Скини кима. Очите му розовеят на слабата светлина.
— Чичо праща дявол да ги плаши. — Той става от канапето и прикляква до решетката. Издърпва през нея една найлонова торба. Моси я е виждал, но не й е обръщал внимание. Скини я отваря. Вътре има перука, ботуши и нещо гладко и лъскаво. Моси за момент си помисля, че това е крайник — ръка или крак. Африканецът обаче го повдига и става ясно какво е. Дълъг гладък предмет, направен от дърво. Върхът му прилича на глава на пенис.