— За какво служи това, мамка му? — пита той и се повдига на лакти. — Не го приближавай до мен.
— Не, не — измърморва Скини. Обръща предмета така, че да се вижда по-добре. — Не е за онова. За сплашване на хората е. Така си мислят, че са видели дявола. Кара ги да купуват кръвта.
Моси облизва устни и поглежда ботушите и перуката.
— Какво? Той те кара да го носиш? Закачаш си го и излизаш да правиш шоу? Така ли?
Скини обаче не поглежда към Моси.
— Не — казва той най-накрая. — Не аз.
— Така ли, а кой?
Скини пак мълчи. Очите му са зареяни.
Когато най-накрая проговаря, гласът му е тъжен:
— Брат ми.
— Брат ти? — Моси се надига. — Не си ми казвал нищо за него. Той също ли е тук?
— Погледни ме. — Скини вдига ръка и я размахва около тялото си. — Аз съм малък. Брат ми е още по-малък. — Той поглежда клетката в стената, а Моси настръхва, усещайки, че някой може да опре лицето си в решетките. — Но той е грозен. Ето тук. — Той прокарва пръсти по лицето си. — И тук. — Посочва гърба си. — Просто е грозен. Като павиан.
Моси иска да говори, но в гърлото му има буца и затова нищо не се получава. Думата „павиан“ го кара да изтръпне. Замисля се за усещането, което изпитва понякога. Усещането, че в стаята има още някого.
— Тук ли е брат ти? — успява да попита Моси. — Там ли? — Посочва клетката. — Тук ли спи.
Скини кима. Поглежда клетката, а след това се обръща към решетката на прозореца. Към извитите железа. През отвора не може да мине възрастен човек. Някой с размерите на дете обаче би могъл.
Моси прочиства гърлото си и опитва да се опомни.
— Нещата тук са различни, човече. Това е Англия. Правилата са други. Не са същите като в Африка.
— Знам.
— Трябва да разбереш. Това, което правиш, което си направил… хората няма да го харесат. Ама изобщо няма да го харесат.
— Знам, знам — отговаря Скини. Гласът му е толкова смирен и отчаян, че на Моси му се доплаква. — Заради всичко, което съм направил тук, ще трябва да бягам. Чак на края на света.
35.
17 май
Слънцето бавно прекоси долината. Флий се беше прибрала вкъщи и седеше до отворения прозорец, точно под глицинията. Беше облякла градинското яке на майка си. Наблюдаваше как сенките на дърветата се движат по ливадата. В кръвта й все още имаше отрова. Усещаше я в гърлото си, а освен това виждаше с периферното си зрение как светът от време на време се измества настрани. Въпреки това се чувстваше пречистена и лека. Наркотикът сякаш бе премахнал ненужните пластове, оставяйки мислите й чисти и подредени.
Нещо я караше непрекъснато да се връща към разговора между баща й и Кайзер в хотела: „Ние сме в Южна Африка, а не в Нигерия. Не се случи тук“.
Флий знаеше, че този разговор е спомен, а не халюцинация. Спомен, който бе успяла да съживи с помощта на ибогаина. Покрай него си припомни и друг факт — баща й беше казал нещо странно в деня, в който я представи на Кайзер. Флий подозираше, че баща й има нещо общо със случката в Нигерия.
Това се беше случило преди много, много години. Двамата с Том бяха още деца, а къщата на Кайзер бе нова, недокосната от преустройствата — от желанието му да се зарови в хълма като термит. Флий не можеше да разбере защо сега съзнанието й е погълнато от разговора, който родителите й бяха провели през осемдесетте години на миналия век.
— Не мислиш ли, че това е плесница в лицето на науката? — Дейвид Марли седеше зад волана на семейната кортина. Носеше плюшено сако и шарена вратовръзка. — Какво са му направили в Африка? Нарекли са него и хората му неморални. Кога ли пък моралът и науката са седели заедно на една маса.
Флий си представяше сцената съвсем ясно. Двамата с Том седяха на задната седалка и бяха облечени с шорти, фланелки и сандали. Тя гледаше кацналата на ръба на долината къща на Кайзер. Спомняше си дори и розовата блузка на майка си. Не можеше обаче да си спомни дали родителите й казаха какво се е случило с Кайзер. Те като че ли не посмяха да се изразят ясно.
— Не мислиш ли, че университетът трябва да бъде порицан от международната общественост заради уволнението му?
— Всъщност не — каза Джил Марли. — Това, което е направил, наистина е неморално, ако се интересуваш от мнението ми. Възмутително. Нечовешко.