13 май
Късното следобедно слънце се беше показало зад облаците, но лампите в ресторанта вече светеха. Хората прииждаха, събличаха палтата си и си поръчваха питиета. Не сядаха отвън, защото беше твърде студено, затова Кафъри излезе от ресторанта, за да говори на спокойствие по телефона. Щеше да се опита да притисне шефа си и да го убеди, че трябва да приеме сериозно мнението на водолазите и на началника на криминолозите. Трябваше да се даде по-висок приоритет на случая още преди аутопсията. А аутопсия наистина щеше да има, само на ръката. Щеше да поразмърда и двамата детективи в Кингсууд. Те се занимаваха с един въоръжен грабеж, но сега щяха да имат допълнителна задача — да следят дали в някоя болница или морга няма да се появи труп на мъж с липсваща дясна ръка.
След като вдигна достатъчно тревога в Бристол, Кафъри прибра телефона в джоба си и отиде да гледа подготовката на водолазите. Те бяха близо до съседния ресторант — „Ровът“. Името му хареса. Сякаш се отнасяше за средновековна крепост, а не за преправен хангар за лодки с имитации на препарирани животни по стените. Някой беше убедил управителя на ресторанта да не отваря тази вечер, така че екипът използваше пространството отпред, както намери за добре. Принадлежностите им бяха разхвърляни по мократа платформа. Там беше и сержант Марли. Тя се приведе, за да сложи маската си, каза нещо на оператора и провери ремъците си.
Кафъри се облегна на парапета и си сви една цигара. Все още не можеше да се откаже от вредния навик въпреки натякванията на правителството, които чуваше всеки път, щом включеше телевизора. Запали я и се вгледа внимателно в жената. Флий — глупав прякор.
Почти беше сигурен откъде идва. Дори и облечена във водолазен костюм, тя изглеждаше като навита с пружина. Нещо в лицето й подсказваше, че мисълта й винаги е в действие. Не му харесваше, че бе забелязал тези неща. Не му харесваше, че когато влезе в съблекалнята, тя седеше там полуоблечена, а рошавата й руса коса изглеждаше твърда, като измита с морска вода. Не му хареса, че тогава му се прииска да си тръгне, защото изведнъж почувства съвсем осезаемо собственото си тяло. Чувстваше как дрехите се допират до кожата му, как панталоните се търкат по бедрата му, чувстваше стягането на колана и мекото докосване на яката на ризата. Трябваше да се спре. Тези неща не са за него. Те са за друг човек, живял в друго време и на друго място.
— Извинете?
Той погледна през рамо. Някаква жена стоеше зад него. Беше дребна и имаше яркочервена коса, сплетена на множество малки плитки с помощта на разноцветни парцалчета. Престилката около кръста й подсказваше, че е сервитьорка от „Станцията“.
— Да?
— Ами… — Тя избърса носа си и погледна към ресторанта, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Ще ми позволите ли да попитам нещо?
— Ще ви позволя.
Тя скръсти ръце и потрепери, въпреки че не беше чак толкова студено.
— Ами добре… Те намериха ли нещо?
Той се обърна и я огледа по-внимателно. Беше съвсем слабичка, носеше фланелка с надпис: „Ще те обичам повече, ако приличаш повече на мен“, а под престилката се виждаха черни военни обувки.
— Да — каза той. — Намериха.
— Под понтона?
— Да.
Тя дръпна един стол и седна на него, подпирайки се с ръце на масата. Кафъри я наблюдаваше. На носа й имаше две халки, с които явно си играеше, когато беше нервна, защото кожата около тях беше възпалена.
— Добре ли сте? — попита той, изгаси цигарата си, издърпа един стол и седна срещу нея. — Тревожи ли ви нещо?
— Няма да повярвате, ако ви кажа — смотолеви тя. — По изражението ви си личи, че няма да ми повярвате.
— Защо не опитате?
Тя изкриви устни и се вгледа замислено в него. Имаше много светли очи и редки мигли. Петната около носа й бяха покрити с грим.
— Господи! — Закри лицето си с ръце, внезапно разтревожена. — Дори аз разбирам, че звучи шокиращо.
— Но все пак искате да ми кажете, нали?
Последва кратка пауза. След това, както очакваше, тя вдигна ръка и започна да върти едната от халките на носа си. Не спираше да го прави и на него му се стори, че ще потече кръв. Чуваше се единствено плискането на водата в кея и тракането на бутилките на водолазите. Мина доста време, преди тя да свали ръката си, да вдигне глава и да погледне към понтона.
— Видях нещо. Късно една нощ. Пред „Ровът“. Точно където са сега водолазите.
— Нещо?
— Добре, де. Някой. Човек би казал „някой“, въпреки че аз не съм съвсем сигурна. — Тя потрепери отново. — Беше много тъмно. Не като сега. Много по-късно. Бяхме затворили, но някой беше повръщал в дамската тоалетна. Предполагам, се сещаш кой чисти в такива случаи. Вървях с кофа в ръка към килера и точно когато минавах покрай прозореца… — Тя посочи към „Станцията“. Неколцина от клиентите бяха забелязали полицейските заграждения и проточваха вратове, за да видят какво става. Слънцето вече почти докосваше хоризонта и Кафъри можеше да види собственото си отражение и това на момичето по загражденията, окъпани в червеникав блясък. — Точно когато стигнах до онази маса, нещо ме накара да спра. И тогава го видях.