— Нечовешко? — Дейвид Марли наби рязко спирачки и паркира пред къщата. Изключи двигателя и се извърна към жена си. — Как можа да кажеш това? Как можа? Понякога си мисля, че си лоша като другите.
— О, скъпи — каза Джил и сви рамене. — Сигурна съм, че не говориш сериозно.
Типично за майка й. Леко свиване на раменете — съвсем небрежен жест. Винаги беше така. Баща й искаше схватка, а майка й го успокояваше и обезвреждаше с помощта на това леко свиване на раменете.
Чу се хрущене на чакъл. Флий се поизправи, примигна и се върна в настоящето. Някой беше паркирал пред къщата. Тя стана и отиде до прозореца. Мисълта й вървеше бавно, вдървено. Дръпна завесата, като си мислеше колко груба е материята й. Том излизаше от очуканата си черна кола. Флий стана. Чувстваше се леко унесена. Стори й се странно, че е забравила, че той ще дойде. Том се оказа прав, когато й каза, че ще забрави.
Той излезе от колата и тръгна покрай къщата, като спря за момент, за да огледа градината. За секунда Флий видя всичко през неговите очи. Дърветата, езерото, Мостът на въздишките и терасите, които се спускаха надолу и изчезваха в далечината. Начинът, по който всичко се разпадаше.
Тя отиде до задната врата и я отвори. Отвън беше по-топло. Черният покрив на колата отразяваше слънчевите лъчи.
— Здравей!
— Здравей!
Не беше облечен много добре — износен костюм, вратовръзка, обувки с леко протъркани бомбета. Флий се замисли за онази нощ, когато приготвяха екипировката си. Кайзер и баща й се бяха дръпнали встрани от Том, за да не ги чуе. Том — неприетият. Винаги.
Ключовете на форда бяха закачени на вратата. Тя ги взе и му ги подаде. Все още имаше чувството, че тялото й е някъде другаде. Усещаше ръката си като чужда.
— Резервоарът е пълен — започна тя, но спря, защото очите й се напълниха със сълзи.
— Флий?
Тя поклати глава и докосна ръката му. Сведе поглед и се опита да възпре сълзите.
— Пази се — каза тихичко тя. — Моля те, пази се.
Том я прегърна. Въпреки че не беше силен и мускулест, тя веднага се почувства сигурна, защитена. Миришеше на сапун, някаква лека миризма, може би на здравец. Така и не бе свикнал да използва нещо по-мъжествено.
— Не се тревожи за мен. Вече съм голямо момче.
Искаше й се да му каже: „Не, не си. Ти си малкото ми братче“, но си замълча. Усмихна се и кимна, а след като той си тръгна, дълго стоя на прага и гледа как следобедното слънце се плъзга над терасираните ливади. Колко различен щеше да е животът им, ако не беше онази дупка в африканската пустиня.
Имаше един момент, в който тревогата на Мабуза се засили. Тогава той наистина изглеждаше изплашен. Като се има предвид какви теми обсъждаха, може би имаше причини да се страхува. Да, обаче гемиите му потънаха точно когато стана въпрос за Токолоши.
— Дламини някога казвал ли е дали се интересува от мути? — попита Кафъри. — Магьосничество? Споменавал ли е за амулети, които прогонват злите духове?
Очите на Мабуза не помръднаха, но Кафъри го видя как преглъща с усилие. Сивкавата му адамова ябълка подскочи някак болезнено. Не бе нужно да поглежда надолу, за да разбере, че ръцете на Мабуза са стиснали още по-силно пластмасовата чаша. Ставаше интересно.
— Не — отговори бързо Мабуза. — Не повече от всеки друг южноафриканец.
— Знаете ли как се е сдобил с глава на лешояд? Това е сериозно. Лешоядите са защитен вид.
— Нямам представа, господине. — Мабуза погледна към вратата, след това отново към Кафъри. — Наистина не знам.
— Моля да ме извините. Този въпрос притеснява ли ви?
Мабуза прехапа долната си устна.
— Изобщо нямате представа за какво става дума, господине. Това е нещо, което не разбирате.
— Наистина ли?
— Тези неща са африкански. — Той дръпна нагоре ръкава на ризата си и щипна ръката си. — Те са тук. В плътта ни. Няма го във вашата. Не се бъркайте в тези работи. Не го правете.
— А тази мас по ръцете ви?
Мабуза примигна. Погледна ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. След това ги мушна под масата.
— Не я бършете, знам какво е. Заради Токолоши, нали? Пропъжда го.
Мабуза замръзна. Очите му се разшириха и Кафъри си помисли, че отново ще скочи да си тръгва. Той обаче сведе глава и започна да бърбори тихичко на някакъв неразбираем език. По челото му изби пот.
Кафъри мълчаливо го наблюдаваше. Трудно му беше да разбере тревогата и страха му. Беше попитал началника на отдела по местопрестъпленията дали съпругата на Мабуза е видяла как вземат влакна от килима, а той беше отговорил: „Видя, ако приемем, че изобщо виждаше нещо. Държеше се така, все едно се страхуваше за живота си“. Сега Мабуза реагираше по същия начин. Страхуваше се. Очевидно не се съмняваше, че това, което е видял на понтона до ресторанта, е истинско.