— Добре — каза спокойно Кафъри. — Ще ви кажа какво си мисля. Мисля, че сте видели нещо страшно. След това сте платили на някого много пари, за да се предпазите. Убеден сте, че това е бил дяволът, Токолоши, нали? Страхували сте се за бизнеса си и сте били готов на всичко.
— Моля ви, не се бъркайте! — Мабуза започна да дърпа яката си. По ризата му се появиха петна пот. — Казах ви да не се бъркате.
Кафъри удари по масата с молива си, за да придаде тежест на въпроса, който се канеше да зададе.
— Чували ли сте, че заровените под входа ръце носят успех в бизнеса? Биха могли да заличат вредата, нанесена от Токолоши?
Мабуза го погледна отчаяно. Около очите му имаше влага — сълзи от страх.
— Трябва да спрете веднага.
— Сигурен съм, че знаеш как онези ръце са се озовали под ресторанта. — Кафъри се усмихна. — Все още не съм наясно как, но ще те спипам, можеш да си сигурен. Знаеш, че си сторил нещо лошо. Няма как да не е така, щом едно човешко същество е загинало заради бизнеса ти. Бих казал, че най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ми кажеш на кого си платил.
— Не съм плащал на никого за нищо. Не знам как ръцете са се озовали там.
— Сигурно е някой, който познава добре африканските традиции или поне получава информация от такъв човек. Може би е някой нелегален, който разменя познанията си срещу протекция и пари. От ресторанта ли е? Служител ли ти е?
— Не. Много пъти ми задавахте този въпрос. Отговорът е „не“. Ако искате да разберете как онези ръце са се озовали под ресторанта ми, ще трябва да питате друг, не мен.
Кафъри отново удари с молива по масата. По лицето на Мабуза бе изписан искрен страх. Защо пък да не му повярва?
— Така ли? Тогава кого да питам?
Мабуза избърса очите си и преглътна.
— Интелектуалците.
— Интелектуалците? Какво означава това?
— Хората от университета. Искат да ме натопят. Имам врагове. Това е заговор.
— Би ли ми дал някои имена? Нещо, за което да се хванем.
— Знаете ли, господине… — Той извади кърпичката и избърса челото си. Все още трепереше. — … винаги съм имал слаб стомах. А и това, което намерихте под ресторанта ми. Днес не е добър ден за мен. Съвсем не. — Той погледна Кафъри с влажните си очи. — Как ръката се е озовала под ресторанта, господине? Това означава ли, че с бизнеса ми е свършено?
Някой почука на вратата. Кафъри стана и отиде да отвори. Офис мениджърът стоеше на прага и държеше лист хартия. Факсът от лабораторията. Кафъри го взе, върна се на мястото си и го остави на масата. Листът беше прегънат на две. Изчака няколко минути, а след това каза:
— Моля за извинение. — Вдигна листа. — Това е от лабораторията. Докладът относно влакната от килима. — Облегна се назад и бавно го разгъна. Разгледа го, търсейки къде е описан резултатът. — Както казах по-рано, тази сутрин ние…
— Какво е това? — попита Мабуза.
Точно в този момент Кафъри видя търсената графа. Няма съвпадение. Влакната по ръцете на Мелоус не бяха от килима в къщата на Мабуза. Кафъри остави листа настрани и се усмихна кисело на детектива, който седеше в ъгъла. Понякога печелиш, а понякога губиш.
— Какво е? — повтори Мабуза. Лицето му беше напрегнато. Сълзите вече ги нямаше.
Кафъри прокара ръка през косата си. Изведнъж се почувства по-уморен от всякога.
— Нищо — каза той, стана и срита стола. Навън притъмняваше. Детективите със сигурност не бяха успели да проверят всички организации, посочени в банковото извлечение. Щяха да продължат работата си утре. А това беше лошо, защото след отпадането на влакната пред разследването не оставаха много възможности.
36.
„Не им позволявай да ни извадят…“
Беше се свечерило и сянката на полилея над главата й достигаше почти до стената. Флий стана и придърпа стария кожен стол към бюрото. Наметна раменете си с един пуловер, включи компютъра и написа „Бушменската дупка“.
В първите дни след инцидента непрекъснато претърсваше Мрежата. След като разследването приключи, започна да посещава форумите, свързани с водолазния спорт, и да проверява различните теории по случая. Всички водолази бяха заинтересувани — изплашени и същевременно възбудени. Имаше всякакви хора. От Тасмания, от Бермуда, от всяка часова зона. Те влизаха и излизаха от чата, но всеки добавяше по нещо от опита си. Понякога Флий по цяла нощ седеше пред компютъра и следеше разговорите във форума. Искаше й се хората да споменават родителите й и да говорят не само с технически термини. Харесваше й, когато наричаха майка й „Джил“, а баща й „Дейвид“. Пресяваше плявата и търсеше мненията за това какви са били родителите й, преди да се превърнат в най-известните жертви във водолазния спорт.