Влезе в „Дайвнет“ — един от най-големите сайтове за водолазен спорт, а после отиде във форума за „Тримикс“ — родителите й използваха „Тримикс“, за да достигнат дълбочина от сто и петдесет метра. Този метод предизвикваше противоречия и затова хората често говореха за него. Във форума понякога споменаваха и Бушменската дупка. Може би щеше да се намери някой, който познаваше формата на езерото.
Веднага щом влезе във форума, разбра, че активността е била по-голяма от обикновено. За последните два дни имаше петдесет нови мнения — много повече от обичайните пет или шест на ден. Някой сигурно се беше гмурнал в трудна пещера и сега получаваше „потупвания по рамото“. Не й се искаше да мисли за другата възможност — че някой е загинал.
Превъртя страницата надолу. Докато правеше това, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Насочи мишката към съобщенията. Сърцето й започна да препуска, когато първото от тях изпълни екрана. Прочете го веднъж и след като се убеди, че няма никаква грешка, бутна мишката настрани и се втренчи в екрана. Не виждаше и не чувстваше нищо. Това беше невъзможно. Невъзможно.
Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че телефонът звъни. Вдигна сковано слушалката.
— Здравей! — каза гласът отсреща.
Флий се наведе напред и кликна върху следващото съобщение. Жената говореше нещо, но тя не я чуваше. Беше се залепила за екрана и четеше съобщение след съобщение. Сърцето й биеше толкова силно, че я заболя главата.
— Хей, Флий? Там ли си? Манди е. Флий?
Флий намести слушалката до ухото си, но още се взираше в екрана.
— Манди? — каза тихо. — Да, тук съм.
— Звучиш странно.
— Не, аз…
— Задъхана си.
— Не…
— Добре тогава. Мога ли да говоря с брат ти?
— Брат ми?
— Да, Флий, брат ти. Том. Помниш ли го?
В този момент си спомни. Споразумението. Том и колата.
— Флий? Той там ли е?
— Ами, да. Разбира се, че е… тук.
— Мога ли да говоря с него?
— Не. Той е в градината.
— Изключил си е телефона.
— О… — измънка Флий. — Така ли?
— Да. — Манди замълча за момент. — Флий, миличка, добре ли си?
— Добре съм.
— Не ми звучиш добре.
— Добре съм.
— Тогава викни Том да дойде.
— Не.
Манди пое дълбоко дъх, а след това съвсем тихо попита:
— Не? „Не“ ли каза?
— Не мога. Той е… — Тя погледна назад към спуснатите завеси. — Той е чак долу. Чак при езерото.
— Езерото?
— Там има хвойнови храсти. Те са… нали разбираш. Том ги подрязва. Аз ще… ще му кажа да ти се обади, когато се върне.
Преди Манди да успее да каже нещо, Флий затвори телефона и се отпусна в стола си. Взираше се с немигащи очи в екрана. Думите я изгаряха.
— Мамо — измънка тя, а след това сграбчи мишката и дръпна стола напред. — Мамо?
Бен Крабик и Анди Пърл бяха двайсет и няколко годишни австралийци, които харесваха здравословния начин на живот и екстремните преживявания, и се гмуркаха още от деца. Притежаваха огромен опит и по системата „Тримикс“ имаха петстотин часа под водата. Веднъж, докато били в печално известния Джонс Покет във Флорида, Крабик се заклещил в една дупка, само на петнайсет метра под повърхността. В продължение на двайсет минути Пърл му давал да диша от неговата бутилка и се опитвал да го измъкне. Заради паниката, когато най-накрая се добрали до повърхността, въздухът им бил на свършване. Пърл пишеше във форума, че това преживяване е нищо в сравнение със случилото се току-що в Бушменската дупка.
Пърл се беше включил онлайн от Даниелскуил — най-близкият до Бушменската дупка град. Беше вече на сигурно място и сега с бира в ръка разказваше историята. Жадната аудитория го обсипваше с въпроси. Той написа: „Аз и Крабик страшно искахме да се гмуркаме в Бушменската дупка. Нали разбирате, това място сякаш излъчва феромони. Май всички онези хора, загинали там, привличат другите. Единствено това обяснява факта, че водолазите се осмеляват да влизат в тази безкрайна водна фуния“.