Пърл и Крабик си бяха намерили спонсори от Западна Австралия. Върху бутилките на Пърл било изписано „Сънто“, а по водолазния костюм на Крабик имало сини и бели ивици — фирмените цветове на един от австралийските провайдъри на широколентов интернет. Всяка минута, прекарана на дълбочина над триста метра, добавя часове към времето за изплуване и увеличава риска от наркоза. Поради тези причини решили да останат на дъното двайсет секунди — достатъчно време, за да се снимат. Пърл се чувствал добре и се придържал към плана, но Крабик — по-неопитният, не бил толкова издръжлив.
На дълбочина от двеста и петдесет метра Пърл започнал да подозира, че колегата му има някакви проблеми. Крабик се оплакал, че чува „уа-уа“ — звук, който можеше да означава, че във въздушната му смес все още има азот. Начало на наркоза. Сърцето на Пърл се свило. Не можел да го остави да изплува сам, а това означавало провал на гмуркането. За момент дори се ядосал на стария си приятел. Обаче знаел какво трябва да направят.
— Хей! — извикал той в микрофона си. — Хайде да тръгваме нагоре.
— Не — отговорил Крабик.
— Да — настоял Пърл. Фенерчето му било насочено към гърдите на Крабик. Не искал да осветява лицето му, за да не го заслепи. — Връщаме се.
Пърл насочил фенерчето към повърхността и започнал да прави изчисления. Първият спасител щял да слезе при бутилките, които се намирали на сто метра дълбочина. Това означавало, че най-близкото човешко същество е на сто и петдесет метра. При правилни спирания за декомпресия, щял да им е нужен почти час. Пърл щял да закачи Крабик за въжето и да стои с него по време на издигането. Все още бил достатъчно силен и можел да го изведе до горе. Ако тръгнели веднага.
— Спираме, Бен.
— Не. Искам да стигна до долу. — Крабик завалял думите. Още един сигнал за наркоза. Газовата му смес определено не била добра. — Няма смисъл да се отказваме.
— Съжалявам, Бен. Няма да спорим.
Пърл се обърнал към повърхността, когато една силна ръка го сграбчила. Фенерчето му се извъртяло нагоре и осветило лицето на Крабик. Той клател глава, а зениците му били разширени. Не говорел. Гледал приятеля си така, все едно го вижда за първи път.
По-късно Пърл написа във форума, че приятелят му приличал на обладан от духове. Пърл вече бил склонен да повярва, че на дъното на Бушменската дупка има дявол, който чака водолазите, за да се шмугне в главите им.
— Бен! Слушай ме! — казал той. — Аз съм Анди. Помниш ли ме? Аз съм Анди и ти казвам, че се връщаме. Ти винаги казваш „да“. — Пърл раздрусал Крабик. От рязкото движение ушите му заглъхнали и му се завил свят. — Ти винаги казваш „да“ и ми се подчиняваш.
Този път обаче Крабик се отблъснал от него и се отправил към дъното. След малко изчезнал от погледа му. На светлината от фенерчето Пърл виждал само единия от плавниците му.
— Бен? Бен, смотаняко? — извикал той. — Спри! Спри!
В продължение на двайсет секунди Пърл не помръднал. Сърцето му бумтяло, а шумът от дишането му бил оглушителен. Всички правила, които знаел, гърмели в съзнанието му. Никога не тръгвай след друг водолаз, ако не си уверен в силите си. Дори за да спасиш живота му. Това беше желязно правило. Ще се пренапрегнеш, ще забравиш да провериш въздушната смес и компютрите. Тогава е много вероятно смъртният случай да не е само един. Трябва да го оставиш. Пърл знаел това, но Крабик бил най-добрият му приятел. Бил му съученик от гимназията. Човек не се отказва толкова лесно от най-добрия си приятел. Дишането му се учестило още повече. Почти усещал кръвта си, сякаш сгъстена от налягането, мъчеща се по пътя си из артериите. Тогава Пърл си помислил, че ако Крабик успее да стигне дъното, гмуркането ще е успешно и двамата ще могат да се отправят към повърхността.
Вероятно сам би могъл да стигне дъното и да издържи дванайсетчасовия труд по извличането на приятеля си до повърхността. Само че когато стигнал дъното, Крабик го нямало. Търсил го в продължение на трийсет секунди, нито секунда повече, но не могъл да го намери. Дъното на дупката било тъмно, пусто. Пърл с изненада открил, че под краката му има тиня. Главата му се замаяла за десетина секунди. Дори когато замайването и гаденето преминали, той продължил да се чувства объркан. Светлината от фенерчето се плъзнала по призрачния пейзаж, по дългите тинести дюни. Нямало нищо. Нито следа от Крабик.