Телефонът в кабинета отново звънеше. Сигурно беше Манди. Полицаят почука на вратата, след това пак натисна звънеца. Флий затвори очи и преброи до двайсет, за да се успокои. Пое си дълбоко дъх и прибра косата си зад ушите.
— Всичко ще е наред — каза тя. — Отивай горе.
— Толкова съжалявам. — Той отново плачеше. — Наистина съжалявам.
Тя го обърна към стълбите. Не изпита никакви затруднения, защото открай време беше по-силна от него.
— Отиди в задната стая! Преструвай се, че спиш.
Звънецът отново издрънча. Полицаят постави ръка на стъклото и се опита да надникне вътре. Флий изчака брат й да се качи горе, а след това с разтуптяно сърце отиде да отвори.
Беше едно от момчетата от пътната полиция. Позна го веднага, често разменяха по някоя дума край автомата за закуски. Беше започнал да оплешивява и на главата му имаше само една V-образна ивица коса. Името му бе Проуди, или нещо подобно, но всички му казваха Магистралната маймуна, защото му харесваше да се дърли със „състезателчетата“ на магистралата.
— Виж какво — започна той. По начина, по който дишаше, личеше, че се опитва да се успокои. Налагаше му се да прави паузи между отделните думи. — Не бих направил това, но преди да погледна в компютъра и да видя, че колата е твоя, толкова се нахъсах, че… — Той я погледна недоверчиво. — Ти не спря. Защо не спря?
Флий си стоеше спокойно и се опитваше да схване накъде вървят нещата. Видя, че сребристият й форд е паркиран накриво и задницата му е завряна в храстите. Външната лампа на къщата се отразяваше в предното стъкло. Носът на полицейския автомобил бе на няколко крачки от прозореца на дневната, а шофьорската врата бе широко отворена. Чудеше се какво е видял полицаят.
— Аз… аз бързах.
— Бързала си?
— Да, знам, много прозаично извинение. — Тя посочи отворената врата на тоалетната. — Наистина трябваше… нали разбираш. Това не ме оправдава, но…
— Ти си шофирала, така ли? — Полицаят бършеше челото си. — Не видях много добре, но ми се стори, че зад волана е друг. По начина, по който вземаше завоите… Не ме ли видя? Можеше да се ударим.
Полицаят замълча за няколко секунди, като в това време огледа лицето й. Изглеждаше изнервен и ядосан. Флий се опита да прикрие емоциите си, като си представи, че пред очите й пада завеса. Концентрира се върху V-образната ивица коса на главата на полицая. Представи си, че я пробива с поглед.
— Съжалявам — каза той, — но трябва да се придържам към разпоредбите.
— Според разпоредбите? Но аз съм…
— Вече съм изпратил съобщение на диспечерите. Те имат номера ти и знаят, че си карала опасно. В момента ме чакат. Ще изглежда много подозрително, ако се отметна, след всичко, което съм им казал.
Флий въздъхна. Погледна към стълбите и си помисли, че неприятностите нямат край.
— По дяволите — каза тя. Отстъпи назад и отвори широко вратата. Дръпна надолу ципа на палтото си. — Добре. По-добре да влезем.
39.
Флий стоеше в малката разхвърляна кухня и се опитваше да успокои мислите си. Толкова много неща трябваше да се обмислят. Защо Кайзер така темерутски не си вдигаше телефона? Трябва да поговорим, Кайзер!
Водата вече бе завряла и Флий я изля в порцелановия чайник. Чудеше се дали полицаят е много ядосан. Проуди беше от този тип ченгета, които, щом решаха, че трябва да го „направят според разпоредбите“, не знаеха кога да спрат. Ако наистина беше много ядосан, можеше да поиска да й направи тест. А тя бе вземала ибогаин. Шибаният ибогаин. Заради него тестът можеше да излезе положителен.
— Глупак! — изсъска тихо тя.
Чрез теста се проверяваше само за наличието на алкохол, но Флий не знаеше дали ибогаинът не може да задейства някаква химическа реакция.
Опитваше се да се държи нормално. Подготви чинийки, чашки, лъжички и бисквити. След като чаят се запари, постави джинджифиловите бисквити в една от кремавите чинии на майка си. Ръцете й трепереха. Бисквитите се плъзгаха насам-натам из чинията, докато ги носеше към дневната.
— Наистина ли не ме видя? — Проуди се беше поуспокоил малко. Не дишаше учестено, а и лицето му изглеждаше нормално на светлината на лампата. — Включих бурканите още на светофара на Фрешфорд и въпреки това не ме видя?
Флий постави бисквитите и чая на масичката, а след това седна във фотьойла. Покри с пръсти очите си. В продължение на няколко минути се чуваше само тиктакането на часовника. Щом пулсът й се поуспокои, тя свали ръцете си и заговори с равен, овладян глас: