— Мисля, че ще трябва да посетя психолога по-рано от предвиденото. Вече става нетърпимо. — Тя го погледна. — Вие, пътните, не ходите задължително при психолог, нали?
— Не, но знам защо вие трябва да ходите. Чух какво е било в Тайланд. Всички онези тела и всички онези хора, които сте знаели, че никога няма да намерите. Не съм изненадан, че се налага да поговориш с някого. — Той изяде една бисквитка и се наведе да си вземе още. Флуоресциращото му елече изскърца. — Предполагам, че с децата е най-лошо. Нали? Кара те да се замислиш какво преживяват родителите.
— Да. Така е.
— Много деца имаше в Тайланд, нали? Мънички дечица?
— Доста.
— Нараняванията… върху децата… обзалагам се, че са били ужасни. На родителите им е било много тежко.
— Да. Така беше. — Тя замълча за момент, а след това каза: — Знаеш, че преди няколко дена намерихме отрязани ръце на пристанището, нали?
— Ръце? Не. До нас не достига много информация напоследък.
— Ето, казвам ти. Ръцете бяха заровени до един от онези ресторанти. Не знам защо, но това ми се отрази… повече от всичко друго. Като си представиш какви неща съм виждала, в Тайланд, децата…
— Да, децата…
— … Сигурно си мислиш, че е по-лесно да извадиш част от тяло, отколкото цяло тяло. Така ли е?
— Така е.
— И затова се питам защо тези ръце ме разтърсиха така? — Флий завъртя глава, като се престори, че се опитва да разкърши врата си. — А може би всичко се с натрупвало и в един момент… Може би няма нищо общо с ръцете. Знам обаче, че… — Тя докосна главата си. — … тук има някакво напрежение. И когато ме стегне, не мога да видя дори лицето си в огледалото. — Тя го погледна в очите, чудейки се дали е започнал да омеква. Изражението му изглеждаше по-отпуснато. — Да ти кажа право, трябва да ме арестуваш. Хвърли ме за една нощ в пандиза. Ще ми се отрази добре.
— Познавам това усещане, сержант. Просто един шанс да се откъснеш за ден-два. Това би ни устроило и двамата. — Той й се усмихна, а тя отговори на усмивката му. Част от напрежението й изчезна. Беше успяла да го пропука. Канеше се да се наведе напред и да му предложи още една бисквитка, когато той се размърда, а след това извади от джоба си тефтерче и дрегер. Тя замръзна полуприведена. Очите й се насочиха към дрегера.
— Какво да правим сега. — Той се почука с молива по слепоочието. Мислеше. — Не съм споменавал на диспечерите за превишена скорост, но им казах, че има вероятност да си пила. — Той се прокашля и хвърли един поглед към гарафите на бюфета. Те блещукаха като коледни играчки. — Защо просто да не изключим тази възможност? Ти не се държиш като пияна… а и не миришеш на алкохол.
— Да, защото не съм пила.
— Просто трябва… — Изглеждаше притеснен, докато включваше и нагласяваше дрегера. — Трябва да отхвърля тази възможност.
— Ще ме накараш да духам в това нещо?
— Някой трябва да го направи.
— Това не е стаята за задържани. Тук няма камери.
Той се усмихна отново. Като че ли не разбираше какво се опитва да му каже Флий.
— Просто за да го изключим. До десет часа съм на работа.
Тя се взря в него с разтуптяно сърце.
— Вероятно щеше да изглежда подозрително, ако се беше отметнал от думите си. Никой обаче няма да разбере, ако ти духнеш в това нещо.
Проуди се направи, че не я чува.
— Изисквам от теб да дадеш проба за теста, който съм упълномощен да правя съгласно…
— Добре — каза Флий. Стана и взе дрегера от ръката му. — Знам проклетото упражнение.
Той отвори уста, за да възрази, но очите му продължаваха да следят апарата. Флий застана пред него и духна силно в дрегера. Не откъсваше очи от Проуди. Машинката изщрака, а след това изпиука два пъти. Флий я извади от устата си и погледна дисплея. На него пишеше „анализиране“.
— Ето — каза напрегнато тя. Подаде му дрегера и седна във фотьойла. Гледаше го ядосано, докато той изчакваше да се появи резултатът. След няколко секунди машинката изпиука. Изражението на Проуди не се промени. Той се пресегна през масичката и й показа резултата. На екрана пишеше „нула“.
Флий се усмихна. Искаше й се да му каже нещо. Искаше й се да му каже: „Така ти се пада, безмозъчно копеле такова“. Искаше й се, но не го направи. Човек не трябва да си изпуска нервите пред пътните полицаи. Магистралните маймуни. Наистина не трябва. Вместо това го изчака да свърши с писането, а след това стана и го съпроводи до вратата. Подкани го да излезе с вежлив жест.