Кафъри чу как тя преглътна с мъка.
— Той беше гол. Веднага забелязах това.
— Той?
— Приятелят ми смята, че съм видяла някое от децата на скитниците. Понякога те ходят до канала. Човек може да ги види от пътя, биваците им са зад складовете, там е провесено и прането им. Приятелят ми казва, че е било дете, защото беше съвсем дребничък. Наистина, съвсем дребничък беше. Ето толкова.
Тя вдигна ръката си и я задържа на около метър и нещо над земята.
— Беше чернокож. Съвсем черен. Точно затова не можах да го видя добре.
— На колко години? Пет? Шест?
Тя обаче поклати глава.
— Точно там е проблемът. Точно това казах на приятеля си. Не беше млад. Изобщо не беше млад. Изглеждаше дребен като дете, но не беше дете. Видях лицето му. Съвсем за малко, но въпреки това забелязах, че не е дете. Беше мъж. Много странен на вид. Знам, че звучи доста шантаво, затова си помислих, че няма да ми повярвате. А и…
— Какво?
— И това, което правеше.
— Какво правеше?
— Ох… — Тя отново започна да човърка халката. Въртеше главата си ту наляво, ту надясно, като избягваше погледа на Кафъри. — Ох, нали разбираш…
— Не разбирам.
— Ами това, което мъжете понякога правят. Държеше си онази работа, нали се сещаш. — Сви леко пръстите на едната си ръка. — Ето така го държеше — каза тя и се засмя нервно. — Но той не беше просто един дърт мръсник. Вероятно имаше някакъв трик, защото онова нещо… беше абсурдно. Абсурдно голямо.
Тя погледна леко ядосано към Кафъри, сякаш той беше казал, че не й вярва.
— Съвсем не се шегувам. Дори си мисля, че онзи нарочно правеше това. Искаше да бъде забелязан от „Ровът“. Сякаш се опитваше да стресне хората там.
— А там имаше ли някого? Лампите включени ли бяха?
— Не. Два часа през нощта беше. После се замислих за това и реших, че сигурно е гледал собственото си отражение. Нали се сещаш, в прозорците. При изключено осветление вероятно е можел да го види.
— Възможно е.
Кафъри се опита да си представи обстановката — празния ресторант; слабата светлина, идваща от рекламните пана над бара; светлините на кея Редклиф отвън; отраженията им във водата и тънещото в мрак пространство между реката и ресторанта. Представи си неясния образ на момичето зад прозореца. Видя пребледнялото й уплашено лице, напрегнатото й изражение, опита й да фокусира очите си в непрогледния мрак. Видя детски силует, очертан срещу оранжевото небе. Видя как човекът наблюдава собственото си отражение в панорамния прозорец. Същински Приап.
— Откъде мислиш, че е дошъл?
— О, от водата — каза тя. Изглеждаше изненадана, че той още не се е досетил. — Да, от там, от водата.
— Имаш предвид с лодка?
— Не, направо от водата. С плуване.
— До понтона?
— Не го видях кога се появи, но знам, че излезе от водата. Беше мокър, от тялото му капеше вода. А и след това пак влезе във водата. Ето там, където е онова червеното нещо. Доста бърз беше, като змиорка.
Кафъри се обърна. Тя сочеше към червената шамандура. Сержант Марли — Флий — сигурно беше някъде под нея, защото другите от екипа стояха на понтона и се взираха във водата. Операторът се грижеше за осигурителното въже, а Дъндас говореше тихо по комуникационната уредба. Човек трудно можеше да си представи, че там долу има някого. Повърхността беше гладка и скучна, обагрена от отразяващото се в нея червеникаво небе. Някой беше донесъл оранжева на цвят носилка, която лежеше на платформата в очакване да влезе в действие. Странна тишина обгръщаше тънещото в здрач пристанище. Хората от екипа се ослушваха към водата, сякаш очакваха нещо да изскочи от нея. Може би някое дребно като дете същество, което обаче прилича на възрастен човек. Същество, което се придвижва като змиорка.