След десетина минути тялото на Кафъри се беше схванало така, че вече го болеше. Поизправи се сковано, отвори очи и ги поразтърка. Луната се беше преместила, но Ходещия мъж не бе помръднал от мястото си. Той продължаваше да седи върху едно сгънато парче дунапрен и да се взира с празен поглед в огъня. Като че ли бе забравил, че не е сам.
— Мислих си за нещо — каза Кафъри и се прокашля. — Ти ми каза, че търся смъртта. Спомняш ли си?
Ходещия мъж не отговори и с нищо не показа, че го е чул. Кафъри с мъка се изправи на крака. Чувстваше студа в костите си и сега вече осъзнаваше колко е уморен. Погледна към Ходещия мъж, който все така не помръдваше. Извади ключовете от джоба си и ги раздрънка, за да предизвика някаква реакция у него. Ходещия мъж избърса очите си така, сякаш в тях имаше сълзи. Изражението му обаче си остана същото — студено и отнесено. Като че ли беше на друга планета.
— Какво имаше предвид? — попита тихичко Кафъри и застана до него. — Не може да ми излезе от главата. Какво означава това? Ти ми каза, че си същият като мен, че и ти търсиш смъртта.
Ходещия мъж не помръдна. Чашата все още беше в ръцете му. Мрачните му интелигентни очи отразяваха умиращите пламъци.
Кафъри се наведе, за да остави чашата си до огъня. Беше се изправил и се канеше да си тръгва, когато една ръка го сграбчи за глезена. Извърна се изненадано назад. Ходещия мъж се беше извил на земята като змия. Гледаше нагоре и сухожилията на врата му се бяха изпънали. Лунната светлина блестеше в очите му.
— Аз съм добър приятел със смъртта — изсъска той. — Познавам я по-добре от всичко друго.
— Какво?
— Тя е в очите ми. Виждаш ли я? Виждаш ли колко добре я познавам?
— Хей! — Кафъри дръпна крака си. Не му харесваше здравата като на менгеме хватка. Почернелите нокти на скитника се бяха впили в кожата му. — Пусни ме веднага!
Ходещия мъж обаче не го послуша. Ноктите му се впиха още по-дълбоко.
— Виждам смъртта, където и да отида. Аз съм пръчката, която привлича смъртта. Аз я притеглям към себе си. Видях я тази нощ. Ето там. — Той кимна към пътя, виещ се отвъд полето. — Тази нощ видях смъртта. Погледнах я в очите, преди ти да дойдеш. Бях толкова близо. И затова знам, че тя винаги ще ми бъде спътник.
Кафъри успя да освободи крака си и застана над него. Дишаше тежко и се взираше в лицето му, в стърчащата му коса и в нощното небе, което се отразяваше в очите му.
— Какви са тези глупости? Какви ги бръщолевиш?
Ходещия мъж отметна главата си назад и се засмя. Сякаш не бе чувал нещо толкова смешно. Застана на колене и бавно се изправи. Смехът му стана още по-гръмогласен.
— Приятна вечер! — каза той и протегна ръка. — Приятна вечер, по-ли-цай. Лека нощ!
Извърна се, извади спалния чувал и започна да се приготвя за лягане. Кафъри го наблюдава минута-две, след това уморено закрачи към колата си.
В къщата на Оскарови светеше — един от онези прозорци, през които Катрин Оскар обичаше да шпионира съседите си. Флий забеляза това в момента, в който отвори вратата, за да изпрати Проуди. Забеляза също и сянка — може би недобре прибрана завеса, а може би човек. Какво ли бе видяла Катрин? Идването на Том? Проуди? Но Флий не можеше да позволи на семейство Оскар да я тревожат повече и изхвърли тези мисли от главата си. Усмихна се принудено на Проуди и каза спокойно:
— Е, довиждане.
Държеше вратата отворена, но той като че ли не искаше да си тръгва. Стъпи на чакълестата алея и погледна към звездите. След това погледът му се насочи към ливадите и окастрените тополи, които ограждаха градината. Флий го чакаше да изплюе камъчето. Да каже, че тя се справя добре — двайсет и девет годишна полицайка, която живее доста нашироко, като се има предвид заплатата й. Той обаче не обели и дума за това.
— Не знаех за ръцете — каза Проуди. — Признавам си. Чух обаче нещо друго.
— Какво?
— Крадецът на коли. Миналата година.
— О! — възкликна Флий. — Това.
— Да, това. Мисля, че се отнесоха грубо към теб. В крайна сметка ти само се опитваше да помогнеш.
— Харесвате тези клюки, нали, вие, пътните полицаи?
Той повдигна леко глава и се почеса по брадичката.