Тиг погледна през рамо към двете жени, спря копирната машина и отговори:
— Можем да отидем в залата. Там още няма никого.
Застанаха пред едно табло, върху което бяха закачени листа с информация за йога, готварски курсове за деца и тарифата за наема на залата. Тиг бе скръстил ръце като бияч. Едната от вените му изпъкваше, като че скоро бе правил упражнения. Кафъри обаче се възползва от предимството на по-високия си ръст. Стоеше с ръце в джобовете и леко наведена глава, за да подчертае, че Тиг е по-нисък от него.
— Мабуза — каза Кафъри без предисловие. Така беше по-добре. Просто му казваш едно име и чакаш резултата. — Гифт Мабуза.
— Мабуза? — Тиг се намръщи и опита да се направи на изненадан. Кафъри обаче видя, че определено не е изненадан. — Да, познавам го, разбира се. Какво за него?
— Откъде го познаваш?
— Той е дарител.
— Дава ти пари.
Тиг не отговори. Без да помръдва, той започна демонстративно да оглежда Кафъри. Класическо агресивно поведение. „Хубаво, прави го, щом така се чувстваш по-добре“, рече си Кафъри.
— Той направи едно-единствено дарение. Това е всичко.
— Защо го е направил? Как мислиш?
— Помага на всички. — Тиг се извърна и разгледа таблото. Махна някои от листата и пренареди други. Още една класическа тактика. Колко сме отегчени само. — Ако това има нещо общо със снимката, която ми показа, значи търсиш връзка там, където такава няма.
— Така ли?
— Да. — Тиг смачка няколко стари бележки и ги хвърли в кошчето. Вършеше всичко небрежно, за да покаже, че не се страхува. — Синът на Мабуза беше наркоман. Излекувал се е благодарение на такива като мен. Парите му са отишли на правилното място. И така той казва едно голямо „благодаря“.
— Но не на теб. Не си ти този, който е помогнал на момчето му, нали?
— Не, но той знае на кого да дава пари.
— Той трябва да благодари и на други хора? Знаеш ли на кого още?
Тиг поклати глава.
— Не, не. Тук вече не мога да помогна. Наистина не мога. Не мога да говоря зад гърба му.
— Защо не?
— Нямам какво да кажа. Дори и да искам. — Той се отдръпна от таблото и погледна Кафъри в очите. — Нищо.
— А какво ще стане, ако променим перспективата? Какво ще стане, ако ти кажа, че той може и да е забъркан в убийство. А за онова момче без ръце — Иън Мелоус — какво ще кажеш?
Думата „убийство“ стресна Тиг. Той примигна няколко пъти, след това преглътна.
— Знаеш ли, струва ми се, че този разговор приключи.
— Не мисля така. Има още какво да ми кажеш.
Тиг се обърна към таблото и започна злобно да забива кабарчета в него. Натискаше ги силно с палеца си, сякаш се опасяваше, че ще паднат. Кафъри обаче виждаше, че по бръснатата му глава се появи червенина, която се спусна по врата му и потъна под потника. Хората понякога реагираха така, щом чуеха думата „убийство“. В такъв момент те осъзнаваха колко сериозни са нещата.
— Както вече споменах, мисля, че има още какво да ми кажеш. — Кафъри изчака, но Тиг не отговори. Продължаваше да се занимава с кабарчетата. Може би това беше жизненоважен проблем. — Какво? Нищо ли няма да кажеш? Дори след като ти напомня, че е бил жив, когато са отрязали ръцете му? — Тиг продължаваше да мълчи. Кафъри извади една визитна картичка от джоба си и я закачи с кабарче на таблото. — Ето. — Той почука с пръст по нея. — В случай че си спомниш нещо. — Разгледа профила на Тиг, след това тръгна към вратата, като въртеше ключовете на показалеца си.
Беше стигнал до изхода, когато Тиг проговори. Гласът му бе толкова тих, че Кафъри едва го чу. Обърна се. Тиг все още бе с гръб към него, но вече не забиваше кабарчета. Подпираше се с едната ръка на таблото, а с другата се притискаше отстрани на кръста. Главата му бе сведена. Приличаше на грохнал маратонец, на човек, който се е предал.
— Какво каза? — Кафъри тръгна към него. Обувките му скърцаха по ламинирания под.
— АДРИ — каза припряно Тиг, опитвайки се сякаш да замаже факта, че се е раздрънкал. — Името на клиниката.
— Клиника? Каква клиника?
— Той им дава пари. Това е единственото място, за което не иска да говори. Не знам защо.
— АДРИ? Къде е това?
— Нищо друго не знам, само името. Но не си го чул от мен. — Бавно вдигна глава. — Не съм ти го казал аз. Ясно?
Въпреки измъчения вид на Тиг и въпреки че помагаше, колкото и да не искаше да се забърква, Кафъри не изпита и капка съчувствие към него. Кимна, отиде до таблото и откачи визитката си. Пусна я в джоба си и я потупа с ръка, за да покаже, че там е на сигурно място.