— Ние дори не сме разговаряли. Не съм идвал тук. Дори не съм стъпвал на това място. И… — Погледна към вратата и към празния коридор. Никой не ги наблюдаваше.
— И?
— И не съм казвал „благодаря“. Ясно? Тази дума не съм я изричал никога.
Кафъри намери адреса на АДРИ в указателя, а след това пропътува десетте мили, които разделяха клиниката от Бристол. Оказа се, че тя представлява потънал в зеленина комплекс близо до Гластънбъри, със стъклени стени и изкуствени рекички. Тук имаше всякакви специалисти, включително такива, които се занимават с акупунктура, акупресура и ароматерапия. АДРИ се помещаваше в една изпълнена със светлина сграда, оградена от зелен бамбук. Човек трябваше да премине по дървено мостче над течаща вода, за да стигне до входа. Рецепцията беше подобна на тези на шикозните спа хотели, а зад бюрото се усмихваха две облечени в кимона момичета.
АДРИ работеше от десет месеца. Името на директора беше Тей Питърс — една хладно привлекателна, четиридесет и няколко годишна малайзийка, която носеше ленена дреха и скъпи сандали. Тя вежливо го покани в офиса си, наля сок в две високи чаши и избута едната пред Кафъри.
— Акаи — каза тя. — От Бразилия. Има двойно повече антиоксиданти от боровинките.
Кафъри сложи пръст на ръба на чашата и я наклони към себе си, за да инспектира течността.
— Благодаря — каза той и избута чашата встрани. Извади една папка и добави: — И благодаря, че ме приехте толкова бързо.
Тя вдигна чашата си и се усмихна.
— Добре дошли!
Кафъри извади бележника си, разхлаби вратовръзката и се настани удобно. Не се нуждаеше от бележника, използваше го по-скоро като реквизит — като начин да спечели време за мислене.
— Бих искал да знам повече за капитала ви.
Тя вдигна вежди и свали чашата.
— Нашият капитал?
— Може би ви се струва, че стрелям напосоки, нали? Моля ви обаче да отговорите, защото имам нещо предвид. Работите от… колко? Десет месеца? И сте започнали от нулата?
— Така е. От съпруга си получих малък начален капитал, но всичко останало свърших сама — бизнес планове, реклами, интервюта, презентации. Всичко това е мое дело.
— А инвеститорите?
— Само частни, никакви държавни средства. Някои от тях са рискови инвеститори, но аз имам и ангели хранители — частните вложители. Освен това има и неколцина филантропи, които правят дарения. Оценяват това, което правим тук.
— Лекувате наркомани?
— Да, но по нестандартен начин. — Тей издърпа едно чекмедже и извади от него някаква брошура. Върху грубата хартия имаше светлосив щампован надпис: АДРИ. — Ние използваме естествени продукти. Това… — Тя показа първата страница. — … е корен от ибога. — На илюстрацията се виждаше един силно извит корен. Над него имаше няколко листенца. — От него правим алкалоид, наречен ибогаин. Това е психоактивно вещество, което племето буити в Камерун използва при своите ритуали. То намалява хероиновия и кокаиновия глад и помага на наркозависимите да разберат какви са мотивите им да взимат наркотици. Най-важното обаче е, че ибогаинът редуцира неприятните ефекти, породени от спирането на наркотика.
Кафъри разгледа картинката и се замисли.
— Тези неприятни ефекти са причината, поради която хората идват при нас. Другото е по-скоро странична полза — щастливо стечение на обстоятелствата. И всичко е напълно легално. Моля. — Тя затвори брошурата и му я подаде. — Задръжте я.
Той я взе и започна да я разглежда.
— Ще я дам на някой от Обществена сигурност. Мисля, че те поддържат списък с различни организации. — Кафъри прибра брошурата в джоба си. — Бих искал да ви попитам за един човек. Вероятно е един от тези ваши филантропи.
Тя сви рамене.
— Нямам какво да крия. Всичките ми спонсори са уважавани хора.
— Познато ли ви е името Гифт Мабуза?
— Да.
— Какво знаете за него?
— Той дава много пари за благотворителност. Известен е в отрасъла, ако това може да се нарече отрасъл.
— А вие получавали ли сте много пари от него?
Тя се усмихна.
— На нас не е давал нищо.
— Моля?
— Нищо не ни е давал. Нито се е обръщал към нас, нито ние към него.