— Но го познавате?
Тя се засмя. Кафъри никога не беше виждал толкова бели и равни зъби.
— Да, светът е малък, но все пак не чак толкова. Никога не сме се срещали с господин Мабуза. Познавам го по име, но не съм го виждала.
— И не сте имали бизнес отношения?
— Не съм.
— Сигурна ли сте?
Тя стана, отиде до един шкаф и извади хартиена папка, върху която бе отпечатано името на някаква счетоводна фирма.
— Ето. — Измъкна някакъв отчет и го постави на масата. — Подробна справка за инвеститорите.
Кафъри разгледа документа, като се почесваше разсеяно по челото.
— АДРИ — каза той. — Това някакво име ли е?
— Асоциация за детоксикация и рехабилитация посредством ибога.
— Има ли и други клиники със същото име?
— Искрено се надявам да няма. Компанията ни е регистрирана.
— Нямате клонове?
— Не. Защо?
Хладнокръвието на малайзийката караше Кафъри да се чувства неефикасен и неугледен. Сякаш бе Коломбо и носеше смачкан шлифер. Извади снимката на Моси и я постави пред Тей Питърс. Тя извади очилата си за четене и ги намести на носа си. Кафъри натискаше с палец снимката, канейки се да я прибере, когато Тей се намръщи и я придърпа по-близо до себе си.
— Сетихте ли се нещо?
Тя мълчаливо разглеждаше Моси. След това стана и отиде до вратата.
— Клоуи — извика тя едно от момичетата на рецепцията. — Би ли дошла? — Чу се скърцане на стол, а после по-високото от двете момичета — това с вързаната на опашка черна коса, се появи на прага. Тей й подаде снимката. — Миналата седмица, спомняш ли си? Когато чакахме доставката.
Момичето погледна снимката.
— Може би. — Тя отдалечи снимката от очите си и продължи да я разглежда с наклонена на една страна глава, като в същото време гризеше нокътя на палеца си. — Да. — Погледна Кафъри. — Мисля, че беше тук, макар и за съвсем кратко. Защо? Какво е направил?
Кафъри отиде при двете жени. Слънчевите лъчи минаваха покрай дърветата навън и изпълваха рецепцията със светлина.
— Какво стана, когато дойде?
— Нищо особено. Влезе и попита колко ще струва лечението. Ако трябва да бъда честна, помня го само защото не приличаше на обичайните ни клиенти. Тези от улицата обикновено не идват тук. Ние не сме приют.
— Колко струва лечението?
— Зависи. При условие че си направите пълни изследвания при нас, цената може да достигне хиляда и седемстотин лири. Такива като него обаче вероятно биха могли да си извадят медицинско от личния лекар. Както и да е, казах му каква е цената, а той отговори: „Окей, ще се видим“. Това беше всичко. След това си тръгна.
— Сам ли беше?
— Да, сам влезе, приятелят му остана да го чака отвън.
— Приятелят му?
— Да. Той излезе навън и явно му каза каква е цената, защото другият веднага отиде да говори по телефона. — Тя посочи през стъклените врати. Отвън имаше един лакиран пън, който беше издълбан и направен на пейка. — Ето там бяха. След като спряха да говорят по телефона, седнаха на пейката. Мълчаха и дори не се поглеждаха. Сториха ми се разтревожени. Сякаш нещата бяха толкова лоши, че не им се приказваше. Това е. Тук има много такива хора.
Кафъри се загледа в покритата с шарена сянка пейка.
— Как изглеждаше приятелят му? Говорихте ли с него?
— Той така и не влезе. Остана отвън.
— Спомняш ли си как изглеждаше?
— Не съвсем.
— Нищо? Бял ли беше? Чернокож?
— О, чернокож — отговори тя така, сякаш това се подразбираше, — но не помня как изглеждаше в действителност.
— Възрастен ли беше? — Тя се опита да си спомни, смучейки пръста си замислено. Изобщо не беше толкова изтънчена, колкото му се стори в първия момент. Дори червилото й се беше поразмазало лекичко. — Млад?
— Наистина не знам.
— Висок?
— Беше седнал, така че…
— Как беше облечен? Каква му беше прическата? Забеляза ли нещо необичайно в него? Каквото и да е.
— Май носеше бяла риза, а вероятно и яке. Не съм сигурна. Не обърнах внимание.
— Добре — промълви замислено Кафъри. Тей явно бъркаше, ако си мислеше, че Мабуза няма нищо общо с това място. Имаше връзка, но може би тя не знаеше за нея.
— Добре. — Започна да потупва джобовете си. — Трябва да проведа един разговор. Ще изляза за минутка.