Съдбата обаче нямаше никакво намерение да остави Флий да се измъкне толкова лесно. Тя беше изминала половината път, когато телефонът й иззвъня. Прииска й се да не го вдига, защото я търсеха от службата.
— Мамка му, мамка му, мамка му! — измърмори тя и натисна зеления бутон. Беше един от колегите й.
— Какво искаш? Казах ви, че имам работа.
Той се прокашля.
— Зная, сержант, но наистина смятам, че трябва да дойдеш. Важно е.
— Няма начин. Това, че е известна, не я прави по-важна от другите хора. Ще се справите сами.
— Не става въпрос за нея, сержант.
— А за кого тогава?
Колегата й замълча, а после каза:
— За Дъндас, сержант.
— Дъндас? — Днес той ръководеше работата. Досега никога не я беше разочаровал.
— Съжалявам, сержант. Той не говори с нас. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш, това е всичко.
Флий мърмореше под нос, докато обръщаше колата. Ейвън и Съмърсет бяха поели случая, защото клиниката — „Фарлей Ууд Хол“, се намираше малко на запад от границата на Уилтшир. Докато минаваше бавно през портата, тя забеляза, че старата сграда е претъпкана с репортери. За да се справи с тях, ръководството на клиниката беше наело частна охранителна фирма. Охранителите носеха слушалки с микрофони и слънчеви очила и се мотаеха насам-натам, гледайки лошо представителите на пресата.
Флий продължи надолу по пътя и след почти две мили паркира до оградата. Нахлузи маратонките си, без да завързва връзките, и тръгна през полето. В края на пътеката имаше вратичка, до която стоеше полицай. Флий му показа картата си.
На брега на езерото имаше коли и екипировка. Техният мерцедес беше паркиран в средата. Още не бяха влезли във водата, но по специфично разположената оранжева шамандура Флий разбра, че Дъндас е избрал метода на кръговото претърсване. Ако беше на неговото място, щеше да направи същото. Заради езерото. То беше малко и кръгло и въпреки че в него имаше водорасли, спокойните му води даваха предпоставка за сравнително добра видимост. Нещо обаче й подсказваше, че тялото на Мисти Китсън не е в езерото. Без никакво съмнение. Може би спеше на някой фотьойл или пък се канеше да отлети за Карибите, но със сигурност не беше в езерото.
Флий мина през вратичката и тръгна надолу по пътеката, като се оглеждаше за Дъндас. Един от колегите й разговаряше с някакъв костюмиран човек. Тя го разпозна. Той беше главен инспектор. Беше дошъл главен инспектор не защото откриването на Мисти Китсън щеше да е по-трудно от откриването на който и да е друг изчезнал човек, а защото имаше много журналисти. Нужно беше да присъства детектив с висок ранг, който да се справи с тях. Колегата й я видя, но вместо да тръгне към нея, мълчаливо посочи към хълма. Склонът беше неравен, а на върха му имаше малка горичка.
Дъндас едва се виждаше, но Флий го разпозна веднага. Не можеше да сбърка червената му шапка. Той се отдалечаваше от езерото, а стойката му беше отпусната, приведена. След кратко колебание Флий тръгна по склона.
— Рич? — извика тя. — Рич?
Той се поколеба, но се обърна към нея. Тя забави крачка, шокирана от изражението на лицето му.
— Леле — промърмори и ускори крачка. — Рич? Какво има?
Той си пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Какво?
Изглеждаше болен. Никога не го бе виждала в такова състояние. Протегна ръка да го докосне и в този момент той седна рязко на тревата. Като че ли не го държаха краката.
— Рич? — Тя приклекна до него и го прегърна. — Господи! Какво се е случило?
— Джона — отговори най-накрая той. — Фейт ми се обади.
— О, боже! — Флий го потупа по гърба. Единственото, за което се тревожеше Дъндас, беше проклетият му син. Той винаги се забъркваше в неприятности и им създаваше проблеми. На всички им беше дошло до гуша от него, включително и на Дъндас. Той дори бе отказал да плати гаранцията му. Беше се научил да не обръща внимание на проблемите на Джона. Сега обаче нещата бяха по-различни. — Какво е направил този път?
— Точно това е проблемът. Няма „този път“. Сега е различно. — Дъндас погледна Флий със зачервените си очи. В тях се четеше страх. — Няма го.
— Няма го? Къде е отишъл?
— Фейт организира парти миналата вечер. Джона трябваше да дойде, но така и не се появи.
Флий коленичи на земята и разтърка краката си. Чувстваше се неловко. Като гледаше в какво състояние е Дъндас, не й се искаше да му каже, че на наркоманите, особено на онези, които в момента плащат за зависимостта си, не може да се разчита. Погледна към подножието на хълма. Слънчевите лъчи се отразяваха в покрива на колата й. Трябваше да отиде при Кайзер.