— Знам какво си мислиш — каза той. — Мислиш, че хората като него не се държат предвидимо. Права си. Той е голям нехранимайко и не струва пукната пара в сравнение с Фейт. Да, правил е ужасни неща, но когато става въпрос за семейството, винаги, винаги спазва обещанията си.
Флий спря да масажира краката си. Вярваше на Дъндас. Той беше най-почтеният човек, когото познаваше. Щом твърдеше, че на сина му може да се разчита, значи това бе самата истина.
— Добре — каза тя. — Кажи ми какво се е случило?
— Той дължеше пари на Фейт. Тук няма нищо необичайно. Той винаги й дължи пари. Обаче каза, че ще й ги върне тази сутрин. Каза, че е започнал някаква работа и ще плати всичките си дългове.
— Каква работа?
— Не мисля, че това беше някакъв удар. — Дъндас преглътна. Беше печено ченге и знаеше какви думи се използват в проституцията. Отне му години обаче да свикне да ги използва по отношение на сина си. — Ако беше просто удар, нямаше да изкара толкова пари. Той дължи на Фейт почти осемстотин лири, а такива пари не се правят лесно в Ноул Уест. А и щеше да се обади, ако нещо го беше забавило. Той винаги носи мобилния си. Тя му звъняла цяла сутрин, но телефонът му бил изключен. Щеше да се обади, ако… — Той не се доизказа. — Ако можеше.
Те седяха и мълчаха. Гледаха небето, полето и блещукащото като сребърна монета езеро. На няколко метра вдясно от тях имаше черно петно. Наскоро някой беше палил огън тук, вероятно деца. Миризмата на пепел все още се усещаше. Нямаше бутилки и боклуци. По тези места скиташе един бивш затворник, когото хората наричаха Ходещия мъж. Флий се замисли за всички, чието изчезване никой нямаше да забележи. Изгубените души. Обърна се към Дъндас и го прегърна.
— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.
— Не — отговори той. — Не мисля така. Не мисля, че всичко ще бъде наред.
Флий стана и го погледна. Загледа се в сбръчканото му лице и постоянно зачервения му, покрит с петна врат. Знаеше, че никой не може да замени баща й, но сега се почувства толкова близка с Дъндас, че силно й се прииска да го прегърне отново.
— Рич? — каза тя. — Ще направим каквото можем.
— Да — промърмори дрезгаво той. — Да. Благодаря ти. — Дъндас замълча за момент, после се присви така, сякаш го болеше коремът. — Благодаря.
42.
11 май
Моси го побиват тръпки от всичко, което разбира за брата на Скини. Никога не е виждал малкото копеле, но знае, че то е там. Забелязвал е сянката му на стената, усещал е миризмата му, чувал го е. Има обаче нещо още по-лошо. Предвид всичко, което Скини говори за брат си, Моси стига до извода, че не само тялото му е недъгаво. Нещо не е наред и с мозъка му.
Според Моси Скини има правилен подход към шибания бизнес, в който участва. В този бизнес има пари. На Моси му е отнело много време да приеме този факт, но сега вече разбира, че по този начин Скини се опитва да оцелее. Брат му обаче има съвсем погрешен подход. Братът наистина вярва в мути. Самата мисъл за това го кара да изтръпне. Моси никога не е питал Скини дали наистина брат му е пил човешка кръв и дали е ял от кожата, с която са търгували. Само е правил предположения.
Братът вярва не само че мути може да го излекува — да оправи гръбнака и ръцете му, но и че може да повлияе на хората около него. Докато е излизал навън и е вършил странните неща, с които се занимава, братът се е влюбил. Никога не е спал с нея, само я е гледал отдалече. Въпреки това — любов. Тя е градско момиче, едно от онези, които стоят край пътя. Казва се Кийли. Моси знае много добре, че е най-лошо човек да се влюби в проститутка. Според Скини брат му си е набил в главата, че мути ще му помогне и по този въпрос. Мути щял да направи така, че момичето повече да не се чука за пари.
Скини не говори много за това. Преструва се, че нищо не се е случило, но понякога нещо го подтиква да се разприказва.
Това се случва на третия или четвъртия ден. Моси е почти сигурен, че е тук вече три дни. Чуват се викове. Той става и се взира в тъмнината. Шумът като че ли идва от коридора отвън, може би от клетката. Слушайки ехото, Моси стига до извода, че това място представлява лабиринт от стаи. Нещо се удря в стената, проехтяват още викове, а след това настъпва тишина. Моси чака цяла вечност. Точно когато отново ляга на канапето, някакви хора започват да се блъскат в коридора. Във въздуха се усеща адреналин и насилие. Чичото, а може би някой друг. Вратата се отваря и Скини бива набутан в стаята. Когато чичото си отива и в коридора настава мрак, Моси се навежда напред и прошепва: