— Никога повече няма да го сторя — просълзено промълви Изида и изпита неописуемо съжаление към младата жена; беше видяла повече, отколкото очакваше. — Отново моля да ме извиниш. Признавам, че нещо ме подтикваше да те засегна, да те наскърбя. Не успях да се овладея, позволих на злото в мен да надделее.
— Навярно е трудно да се контролираш, когато си разгневен или пък те заплашват. Когато забележиш някаква слабост и имаш възможност да се възползваш от нея.
Изида въздъхна и не отговори веднага. Още беше потресена от онова, което беше видяла, както и от постъпката си. След секунди прошепна:
— Никога не съм го правила. Нашата вяра ни учи да помагаме на ближния и никога да не му причиняваме страдание. — Избърса сълзите си с ръка и добави: — Готова съм да отговоря на въпросите ти. Какво искаше да знаеш за Лобар?
— Ден преди гибелта на Алис са ви видели да се карате тук, в магазина.
— Нима? — Амазонката най-сетне беше успяла да се овладее и лицето й беше безизразно. — Човек трябва да има едно наум, че може би някой тайно го наблюдава. Да, той беше тук и действително се скарахме.
— Защо?
— Най-вече заради Алис. Лобар беше заблуден младеж, който беше доста опасен, тъй като си въобразяваше, че е велик и всемогъщ.
— През този ден Алис не е била на работа, така ли?
— Не. Поощрявах я да прекарва повече време със семейството си; смятах, че смъртта на дядо й отново ще я сближи с майка й и с брат й. Може би не ще ми повярваш, но именно аз я посъветвах да се отдели от мен и да заживее сама. Когато дядо й почина, й предложих няколко дни да не идва на работа. Лобар очакваше да я завари тук. Мисля, че никой не го беше изпратил, че бе дошъл по собствена инициатива. Може би за да докаже, че е недосегаем.
— Скарали сте се. Защо?
— Вече ти казах — заради Алис. Малкият нахалник се развика, че не мога да я крия вечно, че тя ще си получи заслуженото. Заяви още, че заради измяната си щяла да бъде наказана с мъчения и смърт.
— Не вярвам на ушите си! Заплашвал е да я убие, а ти изобщо не го спомена при първия ни разговор.
— Да, не ти го казах. Мислех, че Лобар само ме предизвиква. Знаех, че е само една пионка. Не ми бяха нужни ясновидски способности, за да го проумея. Сигурна бях, че иска да ме нервира, да покаже своето превъзходство. Затова описа най-подробно как се гаврил сексуално с Алис. Каза ми още, че съм му била обещана. Че когато сломят волята ми и ме лишат от свръхестествените ми способности, той пръв щял да ме има. Описа какво щял да направи с мен и какво удоволствие щял да ми достави. Предложи ми да го изпробвам още сега и да се убедя в мъжествеността му. А пък аз му се изсмях в лицето.
— Удари ли те?
— Блъсна ме. Беше силно разгневен. Точно това и целях — беше попаднал в капана ми. После му направих магия, която датира отпреди векове. Наричат я „заклинанието на бумеранга“ или „заклинанието на огледалото“. Цялата му жестокост и омраза към мен рефлектира върху него. — Тя леко се усмихна. Лобар си тръгна като подплашен заек и повече не се появи.
— А ти не се ли изплаши?
— Разбира се.
— Обадила си се на Форт.
— Той е моят любим. — Амазонката вирна брадичката си. — Нямам тайни от него, осланям се на съветите му.
— Навярно е бил разгневен.
— Не. По-скоро беше загрижен за мен. После извършихме ритуал за предпазване от злите сили и за пречистване. Бях като заслепена — продължи тя с горчивина. — Трябваше да се досетя, че истинската им цел е Алис. Ала гордостта ми изигра лоша шега — вярвах, че хората на Крос са набелязали мен, че няма да докоснат момичето, докато е под мое покровителство. Излъгах те, Далас. Ако не беше тщеславието ми, Алис сигурно щеше да бъде жива.
Докато шофираше към улицата, където я очакваше Пийбоди, Ив си помисли, че Изида е завладяна от чувството за вина. А подобно чувство може да предизвика желание за отмъщение, Франк и Алис бяха убити по различен начин от Лобар и Уайнбърг. Сигурна беше, че между убийствата на четиримата има нещо общо, но това в никакъв случай не означаваше, че са извършени от един и същ човек.
Изгаряше от желание да се върне в управлението и да поиска от компютъра изчисление на вероятностите. Вече разполагаше с достатъчно данни. И ако информацията потвърдеше подозренията й, Уитни положително щеше да й отпусне хора, които да държат под непрекъснато наблюдение двете групи заподозрени.
Проклинаше натовареното движение и оскъдния бюджет на полицията. Необходими й бяха солидни доказателства, за да оправдае разходите. А Фийни и Пийбоди не бяха в състояние денонощно да следят всички заподозрени, включително Джейми. Хлапето си търсеше белята и със сигурност щеше да я намери.